Бъртън агонизираше. Не можеше да понесе представите си как тя с Гьоринг и фон Кройшарф… Беше длъжен да унищожи тия зверове или да умре. Късно през нощта той пропълзя от голямата колиба, която обитаваше с още двайсет и пет мъже, в тази на Таргоф и го събуди.
— Ти беше уверен, че трябва да съм на твоя страна — прошепна той. — Кога най-после ще ме посветиш в плановете си? Трябва да знаеш, че ако не го направиш на момента, планирам да организирам бунт с групата си и всички останали готови да ме последват.
— Руак ми разказа още неща за теб — каза Таргоф. — Наистина, не всичко от тях ми стана ясно. Може ли един евреин да има вяра на човек, написал такава книга? Или как да повярваш на такъв човек, че няма да обърне оръжието си срещу теб след като общият враг падне?
Бъртън отвори гневно уста, но след миг я затвори. За момент запази мълчание. След малко заговори със спокоен глас.
— Първо искам да ти кажа, че постъпките ми на Земята са много по-важни от всичко написано. Аз бях приятел и защитник на много евреи; имах много приятели сред твоите сънародници.
— След това твърдение винаги следва атака срещу евреите — каза Таргоф.
— Възможно е. Но дори и твърденията на Руак да се окажат верни, този Ричард Бъртън, който е пред вас, не е онзи, земният. Аз мисля, че тук всеки човек се е променил малко или много. А този, който не се е променил, значи е неспособен на промяна. По-добре да не е възкръсвал.
Научих много през тия четиристотин седемдесет и шест дни откакто възкръснах край Реката. Аз не съм изсъхнало дърво. Слушах внимателно Руак и Фрайгейт. Спорех често и разгорещено с тях. И макар че не им го признах тогава, но мислих много върху думите им.
— Ненавистта към евреина се възпитава още в детето — каза Таргоф. — И тя постепенно се враства в човека. И никакъв волев и съзнателен акт не може да я премахне, освен ако не е била вкоренена много надълбоко или волята на човек се окаже по-силна от нея. Това е като условния рефлекс на Павлов — звънецът дрънчи и кучето отделя слюнка. Само споменете думата Евреин и нервната система на всеки неевреин разбушува цитаделата на разума му. Също както думата Арабин разбушува моята. Но аз имам повече от основание да ненавиждам всички араби.
— Мисля, че поспорихме достатъчно — каза Бъртън. — Или ме приемете, или ме отхвърлете. Но и в единия и в другия случай знаете как ще постъпя.
— Приемам ви — каза Таргоф. — Щом вие можете да се промените, значи и аз мога. Работил съм заедно с вас, делели сме хляба. Мисля, че познавам хората. Кажете ми, ако планирахте такова нещо, как бихте постъпили?
Таргоф слушаше внимателно. Накрая кимна одобрително.
— Много прилича на моя план. Сега…
16
На следващия ден малко след закуска дойдоха няколко стражи и отведоха Бъртън и Фрайгейт. Таргоф изгледа втренчено Бъртън, който знаеше какво му е на ума на евреина. Но нищо не можеха да направят. Гьоринг бе издал заповед да ги заведат при него в «двореца» му.
Седеше си на голям дървен стол и си пушеше лулата. Помоли ги да седнат, след което им предложи пури и вино.
— Обичам от време на време да се отпускам и с други хора, не само моите колеги, които не са най-подходящите за тази цел. Най-много обичам да общувам с хора живели след моята смърт. И с такива, които са били знаменитости за времето си. Имам вече по няколко и от двата вида.
— Много от вашите израелски пленници са живели след вас — забеляза Фрайгейт.
— А, евреите! — Гьоринг направи безгрижен жест с лулата си. — Там е неприятното. Те ме познават твърде добре. Враждебни са всеки път, когато ги заговоря; твърде много от тях са се опитвали да ме убият, за да се чувствувам спокойно сред тях. Не че имам нещо специално срещу тях. Не съм техен почитател, макар че имах много приятели евреи…
Бъртън почервеня от срам при тия думи.
Гьоринг опъна от лулата си и продължи:
— Фюрерът беше велик човек, макар и обременен с някои дивотии. Една от тях беше отношението му към тях. Мен не ме вълнуваха особено. Но Германия по мое време беше антиеврейски настроена и ако исках да направя кариера, трябваше да се движа с масите. Но стига за това. Човек дори и тук няма мира от тях.
Той поговори още известно време, и сетне зададе на Фрайгейт много въпроси за съдбата на негови съвременници и за историята на следвоенна Германия.