Гьоринг натъпка лулата си с тютюн и каза меко:
— Изглежда знаете доста за мен. Това ме ласкае. Поне не съм забравен.
— Определено не сте — каза Фрайгейт. — Вие имахте репутацията на зловещ клоун, на пораженец, и на блюдолизник.
Бъртън беше силно изненадан. Не беше и предполагал, че момъкът ще намери толкова смелост в себе си да се изправи срещу човек, от когото зависеха живота и смъртта му. Може би желаеше и предизвикваше смъртта.
А може би залагаше на любопитството на Гьоринг.
— Разяснете ми какво имате предвид — каза Гьоринг. — Не говоря за репутацията ми. Всяка изключителна личност трябва да е готова всеки миг, че безмозъчната тълпа ще я отхвърли или разбере погрешно. Обяснете ми защо не съм същия човек.
Фрайгейт леко се усмихна и каза:
— Вие сте продуктът, хибридът на запис и преобразувател на енергията в материя. Вие сте били създаден с всичките спомени на мъртвия Херман Гьоринг, като всяка клетка от тялото ви е била копирана! Вие притежавате всичко, което е имал и той. И затова си мислите, че сте Гьоринг. Но не сте! Вие сте копие, и това е всичко! Първоначалният Херман Гьоринг се е превърнал в молекули, разнесени в почвата, по въздуха и оттам в растенията и обратно в плътта на животните и хората и оттам наново като екскремент, и така нататък!
А вие, който сте тук пред мен, сте толкова истински, колкото е истински гласът, записан на диск или магнитофонна лента, вибрации, напуснали гърлото на даден човек и записани и преобразувани от електронно устройство, което после ги възпроизвежда.
Бъртън схвана аналогията; той беше виждал грамофона на Едисън в Париж през 1888 година. Направо настръхна от уверенията на Фрайгейт.
Широкоотворените очи и почервенялото лице на Гьоринг сочеха, че и той се беше почувствувал оскърбен до дъното на душата си. Той запита, заеквайки:
— И защо им е притрябвало на тези същества да се занимават с копия?
Фрайгейт повдигна рамене и отговори:
— Не знам.
Гьоринг се надигна от стола си и размаха бясно мундщука на лулата си под носа на Фрайгейт.
— Лъжеш! — изкрещя той на немски. — Лъжеш, мръсно куче!
Фрайгейт се сви, сякаш очакваше отново да го блъснат по бъбреците с дръжката на копие, но изрече:
— Не лъжа. Разбира се, не ви задължавам да ми вярвате. Не мога да докажа нищо. Но ви разбирам добре как се чувствувате. Аз знам, че съм Питър Джейръс Фрайгейт, роден 1918 година, умрял 2008 година от новата ера. Но логиката ми казва, че аз съм само същество, притежаващо спомените на онзи Фрайгейт, който никога не ще възкръсне от мъртвите. В известен смисъл съм син на оня Фрайгейт, умрял завинаги. Не плът от плътта му, не кръв от кръвта му, но разум от разума му. Аз не съм човекът, роден от жена в онзи несъществуващ вече свят на Земята. Аз съм извънбрачното дете на науката и една машина. Освен ако…
— Да? Освен ако какво?
— Освен ако няма някое същество, прикрепено към човешкото тяло, същество, което всъщност е самият човек. Имам предвид, че то съдържа всичко онова, което представлява личността, и когато тялото бъде разрушено, това същество продължава да съществува. Така че ако тялото бъде възстановено, това същество, съхранявайки същността на личността, може отново да бъде прикрепено към тялото. Съдържайки всичко, което е съдържало и предишното тяло. Така че първоначалната личност отново е жива, а не някакво копие.
— За Бога, Пит! — извика Бъртън. — Да нямаш предвид душата?
Фрайгейт кимна и каза:
— Нещо подобно на душата. Това, за което неграмотните имат смътна представа и му казват душа.
Гьоринг се изсмя гръмогласно. Бъртън беше готов и той да се изсмее, но не искаше да подкрепя да никаква цена Гьоринг.
След малко Гьоринг се успокои и каза:
— Дори и тук, в един свят, резултат на чистата наука, любителите на свръхестественото не ги свърта на едно място. Е, стига вече за това. Да се върнем на по-практичните и наложителни неща. Я ми кажете, променихте ли си решението? Готови ли сте да се присъедините към мен?
Бъртън го изгледа злобно и каза:
— Не мога да изпълнявам заповедите на човек, насилник на жени; плюс това уважавам израелците. Предпочитам да съм роб с тях, отколкото свободен с вас.
Лицето на Гьоринг се втвърди и той изрече грубо:
— Много добре. Така и предполагах. Макар че се бях надявал… имам неприятности с римлянина в последно време. Ако той надделее, тогава ще видите колко съм бил милостив към вас, пленниците. Вие не го познавате. Ако не бях аз, всяка вечер по един от вас щеше да се гърчи над огъня за наслаждение на очите му.