— Намерих я в обвивката на челния дял на мозъка. Беше свързана с определени нервни окончания с толкова фини жички, че се виждат само под определен ъгъл и на дневна светлина. Считам, че Спрус се самоуби посредством това устройство, като пожела мислено да умре. Вероятно тази малка сферичка привежда желанието в изпълнение. Най-вероятно изпуска някаква отрова с мигновено действие при мозъчна команда. За съжаление не разполагам с необходимата апаратура, за да анализирам състава й.
С това той приключи доклада си и им подаде да разгледат сферичката.
18
Месец по-късно Бъртън, Фрайгейт, Руак и Кац се връщаха от пътешествие нагоре по течението на Реката. Беше точно преди зазоряване.
Студената и гъста мъгла, която се кълбеше на шест-седем фута над повърхността на водата, ги обгръщаше плътно и не можеха да видят нищо само на няколко крачки пред тях. Но Бъртън знаеше че са близо до западния бряг. Беше застанал на носа на едномачтовата изработена от бамбук лодка и се взираше напред в мъглата. На по-плитките участъци скоростта на течението беше по-слаба. Току-що се бяха изместили от курса по средата на течението.
Всеки момент трябваше да се озоват до руините на Гьоринговия дворец, ако изчисленията им бяха верни. Бъртън очакваше да зърне всеки момент крайбрежната ивица, по-тъмна от водите, където се намираше неговият дом. Дом. Това понятие за Бъртън бе представлявало винаги място, което той винаги беше напускал в поредното пътешествие, място за отдих, временна крепост в която да напише книга за поредната експедиция, убежище в което да се възстанови от раните си, гранична кула, от която да оглежда поредните неизследвани земи.
Само две седмици след смъртта на Спрус Бъртън усети в себе си нуждата да потърси ново място, различно от досегашното му. Носеше се слух, че били открити находища от мед на западния бряг на около сто мили нагоре по течението на Реката. Това беше участък от брега дълъг не повече от дванайсет мили, населяван от сармати от пети век преди новата ера, и фризийци от тринайсети век след новата ера.
Бъртън не вярваше много на чутото, но реши да го използува като повод за пътешествието. Потегли, без да се вслуша в молбите на Алиса да я вземе с него.
И сега, месец по-късно се връщаха у дома след няколко приключения, някои от които доста приятни. Слуховете не се бяха оказали съвсем безпочвени. Там действително имаше залежи от мед, но в съвсем нищожни количества. Така че четиримата се качиха в лодката и се пуснаха надолу по течението с платно издувано от непрестанния вятър. Пътуваха през деня и спираха да се нахранят навсякъде където хората бяха дружелюбни и нямаха нищо против странниците да се ползуват от каменните им олтари. Нощта прекарваха обикновено на сушата сред приятелски настроени хора; ако бреговете се случеха с враждебни намерения плаваха край тях без да вдигат излишен шум.
След залез слънце навлязоха в последния участък от пътешествието си. Наложи ми се да се промъкнат през долина населена с войнствени ирокези ловци на роби от осемнайсети век, а от другата им страна бяха не по-малко алчни картагенци от 3 век преди новата ера. Плъзнаха се покрай тях под прикритието на мъглата.
Бъртън внезапно се обади.
— Ето го и брегът! Пит, по-ниско мачтата! Кац, Лев, по-силно на греблата! Хайде! Бързо!
Няколко минути по-късно вече бяха на брега и издърпаха нацяло лекия съд от водата върху леко наклонения бряг. Мъглата бе останала долу в ниското, над самата вода и небето зарозовя над източните планини.
— Сметките се оказаха верни! — каза Бъртън. — На десет крачки сме от каменния олтар до развалините.
Той обходи с поглед бамбуковите колиби пръснати по равнината и сградите ясно очертани сред високите треви и под гигантските дървета на хълмовете.
Не се виждаше жива душа. Долината спеше.
— Не е ли малко странно, че няма никой буден? И как така стражите не ни усетиха?
Фрайгейт посочи вдясно от тях към стражевата кула.
Бъртън изпсува и каза:
— Проклятие, заспали са или са напуснали поста!
Но още докато изрече думите разбра, че дезертьорство нямаше. Не беше казал нищо на другите, но още преди да стъпи на брега беше разбрал, че има нещо много нередно. Затича през тревата към колибата в която живееха с Алиса.
Тя спеше от дясната страна на бамбуковото легло. Беше се сгушила под одеялото събрано от халати закачени един към друг посредством магнитните закопчалки и само главата й се подаваше отгоре. Бъртън отхвърли със замах одеялото, падна на колене до леглото и я повдигна до седнало положение. Главата й се люшкаше безсилно наляво и надясно, а ръцете й увиснаха безволево. Но лицето й беше румено, а дишането спокойно.