Руак се обади като придържаше парализираната си ръка с другата:
— Правиш много голяма грешка, Бъртън. Не знаеш ли, че можеш и хиляда години да плаваш по Реката, и пак да си на същото разстояние от изворите й? Аз реших да остана. Моят народ има нужда от мен. А и освен това Спрус беше пределно ясен, че ние трябва да се стремим към духовно усъвършенствуване, а не да воюваме с Тези, които са ни дарили този шанс.
Зъбите на Бъртън се бялнаха сред тъмното му лице. Той замахна с граала сякаш беше меч.
— И на Земята никой не ме е питал дали съм искал да се раждам. Нямам намерение да се подчинявам на когото и да било! Искам да стигна до началото на Реката! А даже и да не успея, поне ще се повеселя и ще науча маса нови неща!
През това време хората вече бяха почнали да излизат от колибите си като се прозяваха и търкаха подпухналите си очи. Руак не им обърна никакво внимание; погледът му не се отделяше от лодката, която отплаваше със стегнати платна срещу вятъра нагоре по Реката. Бъртън беше на кормилото; той се обърна и размаха за сбогом граала си, който отрази в хиляди отблясъци изгряващото слънце.
Руак си помисли, че принудата да тръгне така внезапно сигурно беше преизпълнила с въодушевление душата на Бъртън. Сега вече можеше с чиста съвест да зареже непосилните си задължения по управлението на малката държава и да даде простор на волята си. Навярно го очакваха най-големите му приключения.
— Сигурно е за хубаво — промърмори си Руак. — Човек намира покой и на път, и у дома. Зависи от него. Аз пък през това време ще направя като онзи герой на Волтер — как му беше името? Май взех вече да забравям Земята — ще си обработвам градината.
Загледа се с някакво странно желание в очите след Бъртън.
— Кой знае, може някой ден да се сблъска и със самия Волтер.
Въздъхна и после се усмихна.
— Пък може и аз да имам късмет и някой ден да цъфне и в моята градина.
19
— Ненавиждам те, Херман Гьоринг!
Гласът се извиси и после се стопи сякаш отнесен от вятъра.
Макар и в апогея на хипнотичното си състояние Ричард Франсис Бъртън съзнаваше, че сънува. Но беше безпомощен да го промени.
Първият сън се завърна.
Виденията бяха неясни и изолирани. Проблясък от тялото му в неизбродната камера с плаващи тела; още един проблясък от безименни тъмничари, които го хващаха и отново го приспиваха; и накрая трети проблясък от съня който беше сънувал точно преди да се пробуди върху тревата на брега.
Господ — един красив старец с дрехите на джентълмен от викторианската епоха — го ръгаше в ребрата със железния си бастун, като му втълпяваше, че бил длъжен за плътта.
— Какво? Каква плът? — запита замаян Бъртън със смътното съзнание, че сънува. Не можа да чуе думите си в съня.
— Плащай! — изрече Господ.
Лицето му се размаза и после постепенно придоби чертите на Бъртън.
В онзи сън преди пет години Господ бе премълчал въпроса му. Сега проговори:
— Не ме карай да съжалявам, че съм те възкресил, глупако! Не можеш да си представиш колко ми струваше да ти дам втори шанс, на теб и на всички останали нещастници.
— Втори шанс за какво? — запита Бъртън.
Почувствува страх пред отговора който можеше да последва. Обзе го огромно облекчение когато Господ премълча и този път. Господ Всемогъщият. Едва сега Бъртън видя, че едното око на Яхве-Один го нямаше отвътре надзъртаха пламъците на ада. И той изчезна; не, не изчезна, но се превърна във висока сива кула с форма на цилиндър, изваяна от сивата мъгла сред морския грохот.
— Граалът!
Той отново видя човека, който му беше казал за Големия Граал. Този мъж го беше чул от друг, онзи пък от жена, тя пък… и нямаше край. Големият Граал беше една от легендите разказвана сред милиардите човешки същества обитаващи крайречния свят — Реката, която се гънеше като змия по планетата от полюс до полюс, извираше от недостъпността и се вливаше в неизвестността.
Някакъв човек, съвременен или първобитен, беше успял да се изкачи през планините до Северния Полюс. И бе успял да зърне Големия Граал, Тъмната Кула, Мрачния Замък миг преди да политне в бездната. Или преди да го блъснат. Бе полетял надолу и паднал в морето, където намерил смъртта си. След което този съвременен или първобитен човек се събудил отново край Реката. С което доказал, че тук смъртта не е вечна, макар жилото й да било все така остро.
Разказал видението си и разказът му плъзнал по поречието на Реката по-бързо и от най-бързоходната платноходка.
И това бе придало сили на Ричард Франсис Бъртън, вечен пилигрим и скитник, да се устреми към бастионите на Големия Граал. Щеше да разкрие съкровената тайна на възкресението и на тази планета, защото беше убеден, че Съществата, преобразили околния свят, бяха построили и тази кула.