И в този момент един от победителите в битката се огледа за поредния противник и го съзря.
Очите му се разшириха. За секунда погледът му беше също толкова объркан, колкото и на Бъртън след пробуждането му. Вероятно до този момент не беше виждал такова същество, точно както и Бъртън виждаше такива като тях за пръв път. Но дори и така, изненадата му не трая много време. Той нададе рев, прескочи трупа на своя враг и се затича към Бъртън вдигнал брадва която можеше да умъртви и слон.
Бъртън също затича без да изпуска граала от ръката си. Изгубеше ли го, беше обречен на бавна смърт; трябваше да преживява със случайната хваната риба и бамбукови издънки.
За малко не успя. Пред него се откри свободно пространство и той се стрелна между двама великани със сплетени мишци като всеки се мъчеше да събори другия на земята, и друга двойка която се налагаше с дървените стволове. Точно когато се шмугна между тях и борците се стовариха върху него.
Скоростта му беше достатъчно голяма и те не успяха да го затиснат под себе си, но размаханата ръка на единия го удари по лявата пета. Ударът беше толкова силен, че заби крака му в земята и той рухна по очи с писък. Усети крака си като строшен, със скъсани мускулни влакна по цялата му дължина.
Но въпреки всичко се опита да си изправи и да се довлече до Реката. Един път да се добереше до нея и щеше да отплува, ако не загубеше съзнание от разкъсващата болка. Успя да подскочи два пъти на десния си крак, но на третия нещо го сграбчи отзад.
Излетя във въздуха, завъртя се, и миг преди да се устреми надолу нещото го сграбчи отново.
Нещото се оказа великанът, който го държеше на една протегната ръка разстояние от тялото си; огромният юмрук го беше сграбчил между пръстите си. Бъртън се задушаваше; ребрата му щяха да изпращят всеки момент.
Но въпреки това намери сили да замахне с граала си, който не бе изтървал. Стовари го върху гигантското рамо.
Титанът го чукна леко с каменната си брадва, все едно че гонеше муха и металният контейнер изхвърча от ръката на Бъртън.
Гигантът се ухили и сгъна ръка, за да приближи Бъртън до очите си. Бъртън тежеше сто и осемдесет фунта, но ръката на великана дори и не трепваше.
За миг Бъртън се взря право в бледосините очи на великана, заобиколени от костните кръгове. Носът му беше осеян от спукани капиляри. Устните стърчаха, не защото както му се беше сторило отначало че са дебели, а защото огромните му челюсти бяха силно изпъкнали напред.
Великанът изрева и повдигна Бъртън над главата си. Бъртън заблъска с юмруци колкото сили имаше грамадната ръка с ясното съзнание, че беше безполезно, но не искаше да умре като хванат заек. Но дори и в този момент успя да зърне някои странности, въпреки че почти цялото му съзнание беше ангажирано.
В момента на пробуждането слънцето се беше подало наполовина над планината и макар да бяха изминали само няколко минути откакто беше скочил и се впуснал в бяг, то трябваше вече да е изгряло нацяло. Но не беше; стоеше си на същото място, без да е помръднало и на милиметър.
Косият склон на равнината позволяваше да се вижда на най-малко четири мили. Каменният олтар до него беше последният. Отвъд него бяха само равнината и Реката.
Това беше краят — или началото на Реката.
Не му остана време да разсъждава над значението на този факт; болката, гневът и ужасът го бяха сграбчили жестоко. И изведнъж гигантът, който всеки момент щеше да разцепи с кремъчната си брадва черепа на Бъртън, застина и изрева. На Бъртън му се стори, че беше застанал точно до свирката на локомотив. Хватката му отслабна и Бъртън се изхлузи на земята като припадна за момент от непоносимата болка в счупения си крак.
Мигът, в който дойде в съзнание, трябваше да стисне до счупване зъбите си, за да не изреве от нечовешката болка. Изстена силно и успя да се изправи до седнало положение; огнената болка в крака му превърна в здрач слабата дневна светлина. Битката бушуваше в разгара си, но той вече беше малко настрани от бойното поле. До него лежеше проснат като отсечено дърво трупът на великана, който се канеше да го убие. Тилът на черепа му, достатъчно солиден да издържи удара и на парен чук, беше хлътнал навътре.
Около гигантския трупа пълзеше друг пострадал на четири крака. Само като го зърна и Бъртън в миг забрави всички болки. Това покрито със жестоки рани тяло принадлежеше на Херман Гьоринг.
И двамата бяха възкръснали на едно и също място. Нямаше време да се мисли за значението на това съвпадение. Болката му се върна. Гьоринг направи опит да заговори.