Не че имаше кой знае какво да каже или пък времето необходимо за това. Целият беше облян в кръв. Дясното му око беше изчезнало. Десният ъгъл на устата му беше разпран до ухото. Лявата му ръка просто я нямаше, беше направо размазана. Как беше останал жив толкова дълго време, и при това да пълзи, беше пълна загадка за Бъртън.
— Ти… ти! — изтръгна се дрезгаво от гърдите на Гьоринг и той застина неподвижен.
Ален фонтан избликна от устата му и заля краката на Бъртън; очите му се изцъклиха.
Бъртън се питаше дали някога щеше да разбере какво е искал да му каже. Не че имаше кой знае какво значение. Имаше да обсъжда далеч по-важни неща от това.
На около десетина ярда стояха с гърба към него двама великани. И двамата дишаха тежко, очевидно събирайки сили за последния щурм. И тогава единият заговори другия.
Нямаше никакво съмнение. Това беше реч. Имаха език, на който да общуват.
Не можеше да го разбере, но извън всякакви съмнения това беше разговорна реч. Дори не беше необходимо да чуе модулирания членоразделен отговор на другия, за да го проумее.
Следователно това не бяха някакви праисторически маймуни, а първобитни хора. Учените от двайсетия век явно не бяха попадали на техни останки, защото в противен случай неговият приятел, специалистът по вкаменелости Фрайгейт, щеше да му го каже.
Облегна се върху готическите ребра на поваления великан и отмахна няколко дълги и червеникави влакна от лицето си. Успя да надвие повдигането си и агонията от счупения крак и разкъсаните мускулни влакна. Ако дадеше израз на страданието си можеше да привлече вниманието на другите двама титани, които без съмнение щяха да го довършат. Но какво значение имаше това? Какви шансове имаше да оцелее с тия рани в долината на тия грамадни чудовища?
Но това, което буквално го разкъсваше и го караше да забрави и нечовешките болки, беше мисълта, че беше успял да постигне целта си още на първата спирка на Отвъдния Експрес, както го беше нарекъл той.
Шансът му беше едно към десет милиона да се добере до тази област, и можеше да не успее втори път дори и след десет хиляди опита. Късметът му беше наистина фантастичен. И сигурно никога нямаше да се повтори. А той не можеше да се възползува от него.
Слънцето лениво се хлъзгаше полускрито зад планинския хребет отвъд Реката. Беше се озовал в мястото, за което толкова дълго време бе мечтал; беше го улучил още от първия път. Зрението и болката му отслабваха бавно и той разбра, че умира. Раните от счупените му кости не можеха да го убият толкова бързо, явно имаше и вътрешни разкъсвания.
Направи огромно усилие да се изправи. Щеше да застане прав, макар и само на един крак, за да разтърси юмрук на присмехулната съдба и да я прокълне. Щеше да умре с проклятие на уста.
23
Розовото крило на зората го погали по клепачите.
Той отвори очи и се изправи на крака с мисълта, че раните му бяха изчезнали и отново е здрав, макар че не можеше да повярва съвсем. До него лежеше граалът му и купчина от шест грижливо нагънати хавлии с различни размери, цветове и дебелини.
На дванайсет фута от него друг гол мъж се изправяше от земята. Бъртън изстина целият. Тия широко лице, руса коса и светлосини очи можеха да принадлежат само на Херман Гьоринг.
Германецът беше не по-малко изненадан от Бъртън. Заговори бавно, сякаш се пробуждаше от дълбок сън.
— Нещо не е наред.
— Не е лъжа — отвърна Бъртън.
Знаеше за схемата на разполагане при Възкресение колкото всеки останал човек тук, сиреч нищо. Никога не беше ставал свидетел на акт на Възкресение, но беше чувал достатъчно разкази за това. На разсъмване, точно след като слънцето възседнеше билото на непристъпните планини, въздухът до каменния олтар започваше да трепти в особено сияние. За някакъв миг, по-кратък и от трепването на птиче крило, въздухът се сгъстяваше и върху тревата изникваше от нищото голото тяло на мъж, жена или дете. И неизменно до възкръсналия «Лазар» лежаха граалът и хавлиите му.
Сред население възлизащо на около трийсет и седем милиарда и пръснато по поречието на Река с дължина от десет до двайсет милиона километра числото един милион загинали на ден не беше много голямо. Беше факт, че тук болести нямаше (освен психически), но въпреки че липсваха статистически данни, най-малко един милион души загиваха на ден от войните между милионите държавици или щати, от престъпления от любов, от самоубийства, от екзекуции на престъпници и от нещастни случаи. Потокът от «малките възкресения», както ги бяха нарекли самите хора, не секваше.