Но Бъртън не беше чувал никога за двама загинали на едно и също място да бъдат възкресени пак заедно. Процесът на подбор на поредната област за възкресение беше съвсем произволен, поне така му се беше струвало до този момент. Разбира се, винаги имаше вероятност да се случи такова събитие, макар че беше не по-малка от едно към двайсет милиона. Но две, и то едно след друго…!
Бъртън не вярваше в чудеса. Всяко събитие си имаше своето научно обяснение — ако бяха известни фактите.
Той не ги знаеше, и затова «съвпадението» не го тревожеше, поне за момента. Другият проблем беше много по-важен. Какво да прави с Гьоринг?
Той го познаваше и можеше да го посочи на първия появил се пред тях Етичен.
Бъртън се огледа бързо около себе си и видя да ги приближават множество хора по един очевидно миролюбив начин. Имаше време за няколко думи с германеца.
— Гьоринг, мога да убия теб или себе си. Но не искам да правя нито едното, нито другото — поне засега. Знаеш с какво си опасен за мен. Изобщо не би трябвало да поемам рискове с теб, проклета хиена такава! Но нещо е станало с теб, нещо което още не мога да установя точно. Но…
Гьоринг, който беше прословут със своята изврътливост, се овладя бързо. Той се ухили лукаво и изрече:
— Май те сгащих в ъгъла, а?
Побърза обаче да протегне ръка в успокоителен жест, като видя промяната на лицето на Бъртън:
— Кълна ти се, че няма да разкрия самоличността ти на когото и да било! Или да ти навредя по какъвто и да е начин! Може и да не сме приятели, но поне се познаваме и при това се намираме в непознати земи! Не е лошо човек да има познат до себе си! Знам, защото самотата ме потискаше много дълго време, духът ми беше самотен. По едно време мислех, че ще полудея. И затова започнах да употребявам дъвката. Повярвай ми, няма да те предам!
Бъртън не му повярва. Но все пак си помисли, че за известно време би могъл да му има малко доверие. На Гьоринг му трябваше потенциален съюзник, най-малкото докато прецени намеренията на хората в областта и разбере какво може да прави и какво не. А и винаги съществуваше вероятността да се е променил към по-добро.
Не, каза си Бъртън. Не. Пак си останал същият. Колкото и да си циничен на думи, винаги си прощавал, винаги си бил готов да забравиш раните си и да дадеш на противника още една възможност. Не ставай отново глупак, Бъртън.
Но и след три дни още не беше сигурен в Гьоринг.
Бъртън възприе самоличността на Абдул ибн Харун, жител на Кайро от деветнайсети век. Имаше няколко причини да постъпи така. Едната беше, че говореше перфектен арабски, познаваше диалекта в Кайро от този период, и това му даваше основание да си обвие главата тюрбан от хавлия. Надяваше се това да промени много външността му. Гьоринг не продумваше на никого и думичка за камуфлажа на спътника си. Бъртън беше сигурен в това, защото прекарваха с Гьоринг почти цялото си време заедно. Деляха една и съща колиба докато свикнат с местните обичаи и мине периода им на проверка. Част от нея представляваше интензивно военно обучение. Бъртън беше един от великите майстори на своя век във фехтовалното изкуство и владееше до съвършенство всички огнестрелни оръжия и бойните изкуства. След като доказа в серия изпитания способностите си го приеха в армейската им част. Обещаха му дори, че ще го направят военен инструктор, само да научеше добре езика.
Гьоринг спечели симпатиите на местните жители почти със същата бързина като тази на Бъртън. Каквито и да бяха недостатъците му, липсата на кураж не беше сред тях. Беше силен и сръчен в ръцете, жизнен, дружелюбен когато имаше интерес, и беше на крачка след Бъртън в овладяването на езика. Умееше бързо да печели и използува авторитета си с качествата си на ексмаршал на хитлерова Германия.
Техният участък на западния бряг се населяваше главно от жители, които говореха на език абсолютно непознат даже и на Бъртън, който беше изключителен лингвист на Земята и в речния свят. След като го овладя до такава степен, че да може да задава въпроси, той заключи че те бяха живели някъде в централна Европа през Ранната бронзова епоха. Имаха някои любопитни обичаи, като например съвкуплението на обществени места. Това беше интересно даже и за Бъртън, който беше съосновател на Кралското антропологично дружество в Лондон през 1863 година и се беше натъквал на какво ли не по време на земните си експедиции. Не вземаше участие в тях, но не се и отвращаваше.
Един обичай който обаче възприе с радост беше този на фалшивите бакенбарди. Мъжките индивиди пренебрегваха с презрение факта, че всемогъщите същества ги бяха лишили от лицевите окосмявания, както и от препуциумите им. Последното засега не бяха в състояние да поправят, но можеха да коригират първото, поне до известна степен. Мажеха горните си устни и челюстите си с някаква тъмна течност, съставена от фино натрошен дървесен въглен, рибено лепило, дъбен танин и още няколко съставки. Най-самоотвержените използуваха боята като средство за татуировка и се подлагаха на мъчителни и болезнени манипулации с остра игла от рибена кост.