А междувременно продължаваше да играе ролята на Абдул ибн Харун, египетски лекар от деветнайсети век, а понастоящем жител на Баргоуджис. Той реши в качеството си на такъв да стане мирянин от Църквата на Втория шанс. Обяви на Колоп за разочарованието си от Мохамед и неговото учение, и по този начин стана първата овца от стадото на Колоп в областта.
— Трябва да се закълнеш никога да не вдигаш оръжие срещу човек или да се защитаваш с физически средства, скъпи мой приятелю — каза Колоп.
Силно разгневен, Бъртън отговори, че няма да позволи на когото и да било да вдига ръка безнаказано срещу него или пък да тръгне без оръжие.
— Това не е нещо неестествено — изрече проникновено Колоп. — Вярно е, че е против общоприетите обичаи. Но всеки човек може да се издигне над това състояние, в което е пребивавал толкова дълго време, и да се превърне в нещо по-добро — ако притежава силата на волята и желанието за това.
Бъртън прогърмя едно гръмогласно «не» и напусна колибата. Колоп поклати тъжно глава, но не престана да бъде все така лъчезарен и дружелюбен. Не без чувство за хумор понякога се обръщаше към Бъртън като към «едносекундния събрат», като имаш предвид не времето прекарано при него в храма, а това, за което беше излязъл.
По същото това време Колоп прие и втория обърнат в неговата вяра, Гьоринг. До този момент Колоп бе получавал само насмешки и подигравки от германеца. По едно време се обърна наново към дъвката и кошмарите започнаха с нова сила.
Две нощи подред Бъртън и Колоп не можаха да мигнат от стенанията му, мятанията в леглото и писъците. Вечерта на третия ден той попита Колоп дали може да го приеме в лоното на Църквата му. Имаше желание да се изповяда. Колоп трябваше да научи каква личност е бил той на Земята и на тази планета.
Колоп изслуша смесицата от самоунижения и безскрупулен кариеризъм, след което изрече:
— Приятелю, не ме интересува какъв си бил преди. Вълнува ме само това, което си сега и което ще бъдеш. Изслушах те само защото изповедта е полезна за душата. Виждам, че си дълбоко разтревожен, че си изстрадал с мъките си извършеното от теб, и едновременно с това изпитваш известна гордост от това, че си бил значителна фигура сред своите съвременници. Не мога да схвана всичко от това, което ми разказа, защото не знам много за твоето време. Не че има някакво голямо значение. Обект на нашата грижа са днешният и утрешният ден; всеки изминат ден се грижи сам за себе си.
На Бъртън му се струваше, че Колоп не толкова нехаеше за миналото на Гьоринг, колкото не вярваше на историята му за земното могъщество и слава. Бяха се навъдили толкова много самозванци, че действителните герои или злодеи не смееха да се обадят. Самият Бъртън беше срещал трима Исус Христос, двама Авраам, четирима Крал Ричард Лъвското сърце, шест Атила, една дузина Юди само един от които говореше арамейски, един Джордж Уошингтън, двама Лорд Байрон, трима Джеси Джеймс, безброй Наполеони, един Генерал Къстър (който говореше със съвсем явен йоркширски акцент), един Фин МакКуул (който не можеше да продума и думица на древноирландски), един Шака (който говореше не този зулуски диалект, който трябваше), и безброй други които можеха или не можеха да бъдат това, за което се представяха.
Но каквото и да беше представлявал даден човек на Земята, тук трябваше отново да се доказва. А това вече не беше толкова лесно, защото условията се бяха променили коренно. Великите исторически личности от Земята бяха непрекъснато унижавани при техните опити да докажат своята самоличност.
В очите на Колоп унижението беше благословия. Първо беше унижението, а след него смирението би казал Колоп. И накрая идваше хуманноста като естествен завършек.
Гьоринг се беше озовал в капана на Големия Замисъл — както го беше формулирал Бъртън — защото в самата му природа беше заложено самоугаждането, особено с наркотици. Той продължаваше да дъвче без да се сдържа, знаейки че наркотичната дъвка изваждаше на повърхността на съзнанието му всички черни страни от личния му пъкъл, че го раздира на части. На първо време след възкресението му го беше спасявало младото и здраво тяло, все още свободно от пагубния навик. Но само няколко седмици след озоваването му в тази област той не бе издържал и нощите започнаха да се раздират от писъците му «Херман Гьоринг, ненавиждам те!»