Бъртън се втурна към тях, подхлъзна се върху мократа трева и падна. Тъкмо се изправяше и следващият блясък изтръгна от мрака жената на колене с огънато назад тяло и изкривеното лице на Гьоринг над нея. В същото време и Колоп изскочи от колибата си с хавлия омотана около слабините му. Бъртън успя да стъпи на краката си и отново се затича. Но Гьоринг беше изчезнал. Бъртън коленичи до Карла, опипа пулса й, но не можа да долови никакъв удар. Поредният блясък му показа лицето й с провиснала уста и очи изхвръкнали от орбитите си.
Той се изправи извика:
— Гьоринг! Къде си?
Нещо жестоко го изблъска в тила му и той захлупи лице в мократа трева.
Все още зашеметен се опита да се изправи на четири крака, но получи нов удар. Но макар и вече в полубезсъзнаиие, пак съумя да се извърти на гръб с вдигнати ръце и крака, готов да се брани. Следващата мълния озари надвесения над него Гьоринг с тояга в ръце. Лицето му беше безумно.
Мракът погълна блясъка на мълнията. Някаква смътно белееща се сянка изскочи от мрака и се нахвърли върху Гьоринг. Двете тела залитнаха и се стовариха на земята до Бъртън, като се затъркаляха по тревата. Надаваха писъци като котараци през размножителния им период и в следващия проблясък Бъртън видя как се бяха вкопчили един в друг.
Бъртън се изправи олюлявайки се на крака и закрета към тях, но беше пометен от тялото на Колоп, захвърлено от Гьоринг. Отново се надигна. Колоп успя да стъпи на краката си и се нахвърли върху Гьоринг. Последва силен трясък и Колоп се свлече на земята. Бъртън направи опит да затича към Гьоринг. Краката му отказаха да се подчиняват; огъваха се в посока встрани от обекта на атаката му. След миг тялото на Гьоринг бялна в ярката светлина като застинало на снимка с вдигната за удар тояга над Бъртън.
Бъртън усети ръката си като изтръпнала след удара на Гьоринг. Към непослушните му крака се добави и лявата му ръка. Но въпреки всичко успя да свие дясната си ръка в юмрук и замахна към Гьоринг. Последва нов трясък; усети ребрата си като отчупени от гръбнака му и забити в гръдния му кош. Дъхът му секна и отново се озова върху студената и мокра трева.
Нещо падна до него и той протегна ръка, въпреки агонизиращата болка. Пръстите му се свиха около тоягата; изглежда Гьоринг я беше изтървал. Остриета се вбиваха в плътта му с всеки негов дъх; успя да се надигне на едното коляно. Къде беше изчезнал умопобърканият? Две сенки танцуваха размазани пред очите му полуразделени. Колибата! Очите му се кръстосваха. Питаше се дали не е получил мозъчно сътресение, но в следващия миг съзря смътните очертания на Гьоринг на бледия фон на далечна мълния. По-скоро на двама Гьоринг. Единият сякаш съпровождаше другия; левият беше стъпил на земята, докато другият плаваше във въздуха.
И двамата бяха вдигнали високо ръце в дъжда, сякаш искаха да се изкъпят в него. И когато и двамата се обърнаха и тръгнаха към него той разбра, че те се мъчеха да направят точно това. Крещяха на немски (с един глас):
— Измий кръвта от ръцете ми, о Господи, измий я!
Бъртън се заклатушка към Гьоринг с високо вдигната тояга. Искаше да го събори, но Гьоринг изведнъж се завъртя и побягна. Бъртън го последва, доколкото му позволяваха силите, надолу по склона на хълма после нагоре по склона на съседния, след което вече се добраха вече до равнината. Дъждът спря, мълниите и гръмотевиците замряха, и както обикновено само след пет минути небето беше чисто. Светлината от звездите караше кожата на Гьоринг да изглежда мъртвешки бяла.
Той се носеше като фантом пред своя преследвач, с очевидното си намерение да се добере до Реката. Бъртън неотклонно го следваше, без да проумява поведението му. Краката му бяха възстановили до известна степен стабилността си, а очите му бяха престанали да виждат всичко двойно. Бързо откри Гьоринг; беше приклекнал на брега на Реката и се взираше втренчено в накъсаните и отразяващи звездите вълни.
— Наред ли си? — запита Бъртън.
Видът на Гьоринг беше ужасен. Той понечи да се изправи, но размисли и зарови със стон глава между коленете си.
— Съзнавах какво правя, само не знаех кое ме принуждаваше на това — изрече той глухо. — Карла ми каза, че на сутринта ме напуска; не можела повече да понася кошмарните ми крясъци през нощта. А и аз се държах странно. Молех я да остане; уверявах я, че не мога без нея, че толкова много я обичам. Казах й че ще умра, ако си отиде. Каза ми, че ме харесва, по-скоро била харесвала, но никога не ме е обичала. И изведнъж ми се стори, че трябва да я убия, ако искам да я задържа при себе си. И тя побягна с писъци от колибата. Останалото го знаеш.