Но тези хора трябваше вече да са разбрали че призраци не съществуват. Или може би гледаха на възкръсналите като на призраци, които трябваше да бъдат прогонени обратно в техните земи по най-простия начин, като ги убиеха?
Гьоринг! И той беше възкресен заедно с него! До един и същи каменен олтар. Първият път можеше да е просто съвпадение, макар вероятността беше буквално нулева. Но три пъти подред? Не, това беше…
Първият удар който се стовари върху граала, го просна в полубезсъзнаиие на колене с куп искри пред очите му. Не можа да усети втория удар и се събуди за пореден път край поредния каменен олтар.
27
До него беше отново Херман Гьоринг.
— Двамата с теб трябва да сме сродни души — каза германецът. — Станали сме неразделни според волята на Онзи сътворил всичко това.
— Волът и магарето в един впряг — каза Бъртън без да уточнява кой кой е.
Нямаше време за това, защото и двамата бяха заети да се представят на хората, които ги заобиколиха. Или поне се опитаха да го сторят, защото както се оказа по-късно, домакините им бяха шумери от древния или античния период; бяха населявали древна Месопотамия в периода между 2500 и 2300 година преди Новата ера. Мъжете бръснеха главите си (което не беше никак лесно да се направи с кремъчните им ножове), а жените ходеха голи до кръста. Бяха ниски, с квадратно телосложение, изпъкнали очи и грозни лица (в очите на Бъртън).
Но ако показателите за красота бяха достатъчно ниски сред тях, то 30-те процента от предколумбови жители на Самоа компенсираха с лихвите този недостатък. И разбира се, неизменните 10 процента от всички епохи и земи, като сред тях преобладаваха жителите от двайсети век. Напълно понятно, след като живелите тогава представляваха една четвърт от броя на всички възкресени. Бъртън не разполагаше с точни научни данни, разбира се, но многобройните му пътешествия го бяха убедили, че хората на двайсетия век бяха разхвърляни по поречието на Реката в още по-голямо съотношение, отколкото можеше да се предполага. Това беше една от странностите на речния свят, която той не можеше да проумее. Какво преследваха Етичните с това смешение?
Въпросите бяха твърде много; трябваше му време да го обмисли, а нямаше откъде да го вземе, ако продължаваше да се качва с това темпо през няколко дни на Отвъдния Експрес. А тази област му предлагаше нелоши условия за размисъл за разлика от ония, през които вече беше минал. И реши да поостане за по-дълго.
Оставаше и Херман Гьоринг. Бъртън искаше да наблюдава отблизо странното му развитие на скиталец. Един от многото проблеми, които го вълнуваха от самото му начало на тая планета, беше този с наркотичната дъвка, но не беше имал възможността да запита Мистериозния Странник за нея (Бъртън имаше склонност да облича в главни букви мислите си). Какво място заемаше тя в общата картина? Поредният детайл от Великия Експеримент?
За нещастие обаче Гьоринг и тук не изкара дълго.
Кошмарите започнаха още от първата нощ. Изскочи от колибата си и се втурна към Реката, като от време на време спираше за кратко, замахвайки във въздуха към невидимите си противници, и се търкаляше по тревата. Бъртън го последва чак до Реката. На брега Гьоринг се приготви да се хвърли във водите й с очевидното намерение да се удави. Но след миг тялото му застина, целият затрепера, и после падна като отсечено дърво. Очите му останаха отворени, но не виждащи. Погледът му се беше обърнал навътре в него. Беше ням и никой не можеше да каже на какви ужаси ставаше свидетел.
Устните му се движеха беззвучно през всичките десет дни които живя след това. Бъртън положи всички усилия да вкара малко храна през стиснатите му до счупване зъби, но напразно. Тялото му изсъхваше и се сбръчкваше пред очите на Бъртън, като се смаляваше все повече и повече. Накрая остана само покритият му с кожа скелет. Една сутрин се разтърси целият в конвулсии, седна и изпищя. Миг след това беше мъртъв.
Подтикнат от любопитството си, Бъртън му направи аутопсия с наличните кремъчни ножове и пили от обсидиан. Пикочният мехур на Гьоринг се бе раздул до невъзможност и после се беше пукнал, заливайки с урина вътрешните му органи.
Бъртън се погрижи да му извади зъбите преди да го погребе. Те бяха ценни артикули за търговия; можеха да се нанижат на нишка от рибени черва или сухожилие под формата на скъпоценна огърлица. Свали му също така и скалпа. Шумерите бяха възприели този обичай от враговете си от отсрещния бряг, индианците от племето Шони от седемнайсети век, като го бяха доразвили и украсили, съшивайки от отделните скалпове наметки, поли и дори завеси. Скалпът не притежаваше ценността на едни зъби, но и той не беше за изхвърляне.