— По-лесно ще ми е да взема колата, да ти кажа. Че имам да свърша малко работа.
Док намери един джойнт, запали го и звънна на Тито, който точно отиваше на работа.
— Имаш ли време да ме метнеш до Северен Вегас тази вечер?
— Но проблимо, както казваме в бранша… а и Инес обича да седи до последното шоу. Не може да се насити на този Джонатан Фрид.
— Моля? — замига Док. — Барнабас? Вампирът от „Тъмни сенки“?
— Има представление в един от хотелите на „Стрип“, Док. Всички в шоубизнеса са луди по него — Франк, Дийн, Сами. Всяка вечер поне един от тях е в публиката.
— И не е само Инес — включи се Адолфо от другия телефон. — Кутиите за храна на децата ти също са с неговата физиономия.
— Леле, и какво пее тоя тип? — зачуди се Док.
— Май е фен на Дийц & Шварц — каза Тито. — Винаги закрива с изпълнение на Haunted Heart.
— Пее и неща на Елвис — добави Адолфо, — например Viva Las Vegas.
— Возил съм го няколко пъти, добри бакшиши дава.
Трилиум го заведе на вечеря в бюфета на едно от казината на „Стрип“ — нейната идея за дипломация, макар че изобщо не беше в настроение да обсъжда каквото и да било с Док, най-вече Пък.
— Изглеждаш тотално изтрещяла — каза й той въпреки всичко. Тя се усмихна леко и в продължение на минута и половина размахва безмълвно огромна скарида, все едно дирижираше камерен оркестър. Док сви длан около ухото си. — Това, което чувам… сватбени звънчета ли са?
— Ей сега се връщам.
Тя се измъкна от сепарето и се насочи към дамската тоалетна, където, спомни си Док, имаше точно толкова телефони, колкото и кабинки. Върна се в рамките на следващия час. Време, което Док прекара основно в ядене.
— Правило ли ти е впечатление — заговори тя на никого конкретно, — че в уличните телефони има нещо еротично?
— Защо не ме оставиш в мотела, може по-късно да се видим в Северен Вегас.
А може и да не се.
Четиринайсет
По думите на Тито „Кисмет“, построено точно след края на Втората световна, било символа на един вид облог, че Северен Лас Вегас ще е не друго, а вълната на бъдещето. Вместо това обаче всичко се изнесло на юг и южната отсечка на булевард „Лас Вегас“ влязла в историята като „Лас Вегас Стрип“, а местата като „Кисмет“ западнали.
Докато караха нагоре към северната част на „Лас Вегас“, далече от непрестанната буря от светлини, най-накрая започнаха да се появяват епизоди на мрак: бяха като лек повей нощ, идващ от пустинята. Паркирани каравани, малки складове за дървесина, магазини за климатици прелитаха покрай тях. Сиянието в небето над Лас Вегас се оттегли, остана сякаш на друга „страница от историята“, както сигурно щяха да се изразят семейство Флинтстоун. Миг по-късно пред очите им се разкри крайпътна структура от светлини, много по-слаби от всички на юг.
— Това място е дупка, пич.
Тито вкара колата през портата и спря под занемарения навес на входа. В нищожната светлина никой не ги посрещна, никой дори не забеляза, че идват. Някога тук навярно е имало хиляди светлинки — обикновени, неонови, флуоресцентни — из цялата сграда, но сега само няколко от тях бяха запалени, защото настоящите собственици вече не можеха да си позволят сметките за ток, а и за съжаление, няколко осветители аматьори си бяха отишли в ослепителен блясък, докато се опитваха да откраднат малко ток от общинската мрежа.
— Ще се върнем след два часа — каза Тито. — Гледай да не ти прострелят задника твърде сериозно, става ли? Имаш ли достатъчно за игра? Ей, Адолфо, дай му един черен.
— Ама това са сто долара, не мога…
— Моля тя — прекъсна го Тито. — Поне кеф втора ръка да изпитам.
Адолфо му подаде жетона.
— Тук ги използват за бакшиш — сви рамене той. — Нямаме идея колко такива сме събрали вече. Луда работа.
Док слезе от колата и закрачи под византийски свод, който водеше към западналата безкрайност на основната игрална зала, където господстваше потрошен полилей, увиснал над масите, клетките и рулетките, разпаднал се, призрачен, огромен и — ако имаше чувства — най-вероятно огорчен: крушките му отдавна бяха изгорели, но никой не ги беше подменил, кристалните му висулки падаха без предупреждение върху перифериите на каубойски шапки, в питиетата на хората, във въртящите се колела на рулетките, където започваха да подскачат с остро дрънчене из собствените си драми на късмет и загуба. Всичко в залата беше изкривено по един или друг начин. Древните лагери на колелата на рулетките ги караха да се въртят ту по-бързо, ту по-бавно. Класическите ротативки с три барабана, настроени в отдавнашни времена да изплащат проценти, непознати на юг от Бонанза Роуд, а може би и на целия свят, сега бяха поели по свои си пътища, все едно са бизнесмени от малкия град, и или раздаваха пари с широки пръсти, или се стискаха и за най-дребните суми. Мокетите, в тъмно кралсколилаво, с годините бяха променили текстурата си с помощта на милиони изгаряния от цигари, всяка една от които бе споила синтетичния мъх в дребни петънца пластмаса. Цялостният ефект беше като от вятър по повърхността на езеро. Нивото на основната зала беше три метра под това на пустинята отвън, което осигуряваше естествена изолация и хладината в това необятно и неопределимо пространство изобщо не идваше от климатиците — до един настроени на най-ниска степен с цел пестене на енергия.