— Някой от вас иска ли да дояде това?
Док се изниза през задния вход, но на алеята отвън го чакаше Бигфут с особена усмивка.
— Не се тревожи. Не възнамерявам да ти нанасям каквито и да било телесни повреди, колкото и да ми се иска. Предполагам, виновна е тази забравена от Бога хипарска ера и ерозиралите покрай нея представи за мъжкото поведение. Уайът Ърп отдавна щеше да е започнал да се упражнява с ковашкия чук върху главата ти.
— Ей, добре, че го спомена… в чантата ми е, само ще бръкна в нея, окей? С два пръста? Бавно?
Док извади старата чаша за кафе, която бе намерил във Вегас.
— Колкото и да загрубява човек от работата — каза Бигфут, — случва се да има моменти, в които нещо дълбоко разтърсва чувствата му. Какво… е… това?
— Това е личната чаша на Уайът Ърп с предпазител за мустаците, човече. Виж, тук му пише името даже.
— Може ли, без да се обиждаш, да те попитам как се си се сдобил с тази… — той направи пауза, сякаш търсеше точната дума.
— От продавач на антики във Вегас на име Длуин Куайт. Стори ми се порядъчен.
Бигфут закима горчиво и дълго.
— Очевидно е, че не си абониран за Бюлетина на колекционерите на сувенири от Тумстоун. Брат Куайт позира за централната снимка поне през месец. Този човек е нарицателно за фалшификати, свързани с Ърп.
— Леле.
Но имаше и нещо по-лошо: дали и вратовръзката на Либерачи не беше фалшива?
— Аха. Шокиращо — каза Бигфут. — Слушай — и то в ритъма, в който и Док каза същото, — съжалявам за снощи. — И двамата останаха безмълвни в продължение на еднакъв брой удари, след което, отново в унисон, казаха: — Ти? Ти пък за какво се извиняваш? — Можеха да откарат така цял ден, но Док изрече: — Странно, а Бигфут: — Изумително, — което развали магията.
Тръгнаха по алеята, без да говорят, но в един момент Бигфут се обади:
— Не знам как да ти го кажа.
— Мамка му. Кой е този път?
— Ленърд Джърмейн Луузмийт, когото може би познаваш като дилър на хероин от нисшата лига във Вегас. Намерих го в един от каналите.
— Ел Драно. Дилърът на Кой Харлинджън.
— Да.
— Интересно съвпадение.
— Зависи какво имаш предвид под „интересно“. — Док долови нещо в гласа му, погледна към него и за секунда си помисли, че Бигфут най-накрая е изпаднал в крайно закъснелия и свързан с полицейската работа нервен срив. Устните му трепереха, очите му бяха влажни. Погледът му срещна този на Док и двамата останаха загледани един в друг известно време. Най-накрая той каза: — Това не е шега работа, Док.
Безплатният съвет на Пък Бийвъртън беше същият.
Което не попречи на Док да отиде с колата до Венис същата вечер, за да види какво ще успее да разбере. Ленърд живееше до един от каналите в бунгало с малък кей в задния двор и завързана за него гребна лодка. От време на време оттам минаваше драга и предходната нощ човек можеше да види как всички тревомани, които бяха скрили кашетата си в канала, сноват трескаво насам-натам, докато се опитват да си спомнят какво къде точно са оставили. Така се случи, че Док пристигна точно по средата на едно от тези занимания. В меката и топла като баня нощ от отворените прозорци и през плъзгащите се стъклени врати долиташе музиката от половин дузина стереоуредби. Нисковолтови градински светлини сияеха през нощния шубрак покрай алеи и из дворове. Хора от квартала се мотаеха с бира или джойнт в ръка или просто киснеха на малките мостове и гледаха сеира. Чуваха се такива реплики: „Пак ли си забравил да го сложиш в нещо водоустойчиво?“ „Олеле.“
Док беше взел адреса на Ел Драно от един от разпитните картони на Бигфут. Едва почукал, и вратата отвори дебел тип с очила с дебели рамки и супермалко мустаче, в ръката си държеше красиво инкрустирана със седеф щека и мажеше върха й с креда.
— Я, къде са камерите?
— Всъщност тук съм от името на КУХО, съкратено от Колектив за употребяващите хероин и освобождението им… Работим в Сакраменто и в общи линии лобираме за гражданските права на всички наркомани в Общото събрание на щата. Искам да изразя съболезнованията си за загубата ви.
— Здрасти, аз съм Пепе и наркоманите, изобщо друсалките като цяло, са болен човешки боклук, който няма да знае какво да прави с гражданските си права, дори те да отидат до тях и да ги захапят за задника, чаткаш ли, ама, я, влизай, не стой тука и ми кажи, случайно да играеш осма топка?
Стените вътре бяха от талашит и боядисани в затворническо розово, оттенък, който по онова време се смяташе, че действа успокоително на институционализираните. Във всяко помещение имаше маса за билярд, включително в тоалетните и кухнята, където имаше седемфутови. Имаше и горе-долу същия брой телевизори. Пепе, явно останал без никого, с когото да обмени дума поне от смъртта на Ел Драно насам, продължи с монолога си, в който Док от време на време се опитваше да вмъкне някой въпрос.