— … не ми тежаха парите, които бе взел на заем, или пък тези, които ми дължеше, защото аз бях този, дето поддържаше високо ниво в играта на билярд, не, най-много ме вбесяваха лихварите и биячите, които пращаха, ако всичко беше само заради високата лихва, хубаво, разбирам го, има някаква честност и чистота в това, обаче те търгуват и с болка и опрощение — тяхното опрощение!, въртят средства за власт и контрол, които рано или късно ще нарушат всички споразумения, направени от тях, защото няма такова нещо като доверие и уважение сред невидимите сили.
За момент се бе спрял пред един от телевизорите, за да прехвърли каналите. Док използва възможността и попита:
— Мислиш ли, че някой от лихварите е убил Ленърд?
— Само дето на това му дойде краят. За първи път, откакто го познавах, Лени бе изчистил всичките си дългове. Мен ако питаш, някой от по-високите нива горе беше решил да му опрости задълженията. След това обаче всеки месец в пощенската кутия започна да се появява по един чек. Един-два пъти успях да мерна сумата. Сериозни кинти, приятел… как ти беше името?
— Лари. Здрасти. И тези пари… смяташ, че са от клиент ли?
— Естествено, все го питах, а той един път вика, това са работни разходи, друг път — било хонорар, но една вечер — изобщо не трябваше да се друса, ама нали беше по коледните празници — та тогава беше в настроение, беше мил с всички, слагаше по малко повече тежест в торбите… помня, беше около три сутринта, когато изтрещя и заговори за „кървави пари“, и по-късно го питах за това, а той се направи, че не помни, но аз вече знаех лицето му наизуст, познавах всяка поричка, та, да ти кажа, спомняше си. Ако го видиш, никога няма да си го помислиш, но човекът имаше съвест. Миналата седмица в пощата пак дойде един от онези чекове и обикновено Лени на мига отскачаше до банката, за да вкара парите в сметката си, но този, последния, просто не го пипна, нещо яко го беше разстроило… ето, този тук е, не ми трябва, а и никога не ми е издавал пълномощно.
Чекът беше от името на „Спестявания и заеми Арболада“ в Охай — една от фирмите на Мики Улфман, спомни си Док, която и институтът „Хрискилодон“ използваше — и бе подписан от финансов служител, чието име никой от тях не успя да разчете.
— По-зле е и от фалшива рецепта — каза Пепе.
— Добри пари виждам тука, Пепе. Не може да няма начин да се осребрят.
— Може би най-добре ще е да я даря на твоята организация. От името на Ленърд, разбира се.
— Няма да те притискам, сам вземи решението, но е факт, че може добре да подпомогне програмата ни „Спаси рокаджия“. Знаеш колко много музиканти умират от свръхдоза в последно време, направо е епидемия. Особено в моята област, сърфрока. Нали съм голям фен на „Бордс“… то аз така и започнах да се занимавам с превенция на свръхдозата — след като един от техните саксофонисти си отиде… Кой Харлинджън помниш ли го?
Възможно беше това да е било просто изненадващ страничен ефект от всичката трева, която пушеше, но Док усети как стаята бе ударена от леденостуден електрически шок — Пепе замръзна на място, лицето му въпреки розовото, което струеше от всяка стена, внезапно придоби стряскащо блед вид и Док видя болката, в чиято хватка бе пленен, видя колко много е значел Ленард за него, как си е мислел, че отчаяното бърборене ще му помогне да преживее загубата… но имаше и още нещо, нещо, което му бе забранено да обсъжда, вероятно някакви съвсем лични подозрения, които не можеше да си позволи да сподели, и в сърцевината им ясно се открояваше Кой Харлинджън. Мълчанието на Пепе продължи, множеството гласове от телевизорите из стаите се сляха в остра дисхармония и накрая, когато вече беше прекалено късно, той каза:
— Не, това име не ми говори нищо. Но те разбирам. Прекалено много станаха безсмислените загуби. Твоите хора имат силата да направят нещо прекрасно, сигурен съм.
Ако Ел Драно, изпълнявайки чужди нареждания, бе подменил трипроцентовите лайна, които е продавал на Кой, с нещо смъртоносно, то беше почти ясно, че след това никой не си бе направил труда да го уведоми, че всичко е било измама и че Кой е още жив. Оставили са го да си мисли през цялото време, че е убиец. Дали накрая просто съвестта, която Пепе твърдеше, че има, да не бе издържала? Бил ли е на ръба да отиде при някого и да си признае всичко? Кой не е искал това да се случи?