Върху една от билярдните маси няколко топки бяха разположени в невъзможна конфигурация и очакваха някой супергерой на спорта да им реши проблема.
— Един от сигурните удари на Лени — каза Пепе. — Седят си така, откакто той излезе и повече не се върна. Все си казвам, че трябва да довърша играта, знам, че ще ги вкарам всичките, и въпреки това…
Док се върна обратно при колата си през един по-тих квартал, тревоманите се бяха прибрали да спят, врявата бе стихнала, луната беше излязла, откритото преди бе открито отново, изгубеното бе изгубено завинаги, с изключение на това, на което утре щяха да попаднат късметлиите от драгата. Изгубено и неизгубено, а също така и потънало, както би се изразил Санчо, нарочно изгубено и намерено след това… а сега нещо човъркаше като непослушно пиле краищата на занемарения двор, какъвто беше мозъкът на Док, но той не можеше да види къде точно е тази животинка, защото нощта се спусна над него.
Реши, че най-добре би било да обсъди Ейдриън Праша с Фриц, защото той имаше повече опит с лихваря, отколкото Док. Спарки, който работеше нощна, още не беше дошъл.
— Изобщо не бих припарвал до Ейдриън — посъветва го Фриц. — Отдавна не е добрата голяма риба от Търговската камара от едно време, Док, суперлош тип е станал.
— Как е възможно да е станал по-лош отпреди? Та той е причината да скъсам с пацифизма и да почна да нося оръжие.
— Нещо се случи с него, сключи някаква сделка с още по-голяма риба от води много по-дълбоки от неговите.
— Чух нещо в същия дух по негов адрес и във Венис тази вечер. „Средства за власт и контрол“, така бяха описани нещата. Тогава ми прозвуча странно. Ти от какви хора имаш информацията?
— Хора в офиса на главния прокурор на щата от години се опитват да го хванат. Но никой не може да го пипне отчасти защото държи в ръцете си един много интересен списък с хора, които му дължат нещо. Сумите не са огромни, но достатъчни, за да гарантират подчинение.
— Подчинение на…
— На хора с власт. На хора с контрол. Праша получава парите и лихвата, другите — изпълнение на поръчките си.
— Но навсякъде има лихвари. Всички ли са част от тази схема?
— Вероятно не. Пруша е алергичен към конкуренцията. Превърне ли се някой в заплаха за дяла му, на мига го сполита сериозен стрес.
— В смисъл умира?
— Може и така да се каже.
— Но колкото повече действа така…
— Толкова по-големи са шансовете някой да му види сметката, това ли ти е идеята? Да, ама не и ако той контролира онези, които е най-вероятно да го вкарат зад решетките.
— Полицейското управление на Ел Ей?
— О, боже опази.
— А имунитетът на Праша от тях се простира и върху онези, които той праща да събират парите?
— Така работи тая схема обикновено.
— Значи, тук има нещо яко кофти. — Док набързо преразказа историята на Пък Бийвъртън. — Знаеш ли за последния му арест? Щото аз проверих. И се оказа, че намерили едно семенце в торбата на прахосмукачката му, при такива обстоятелства и петгодишният ми племенник щеше да може да го измъкне. Но никой не направил нищо, арестували си го и с неговото минало като нищо е могъл да получи до шест години минимум.
— Може би е засегнал някое ченге?
— Едва ли е било от онези, на които Праша дава заеми — там цари разбирателство и приятелство. Но единственият арестуван човек на Праша е Пък.
— Значи, е било нещо много лично.
— Кофти. Това означава, че пак ще трябва да говоря с Бигфут.
— Вече трябва да ти е ясно как се прави това.
— Не, имах предвид като човек с човек.
— Исусе. Не искам и да знам как става това.
Док прецени, че е най-вероятно да намери Бигфут на стрелбището „Уейст-ъ-пърп“ до южната отсечка на „Ла Бреа“. По някаква причина Бифгут обичаше да ходи в стрелбищни комплекси, посещавани от цивилни. Да не би от Управлението да му бяха забранили достъп до базата? Може би колегите му, които само чакаха да го отстрелят и да представят случилото се като инцидент, не бяха малко на брой? Док не възнамеряваше да го пита защо.
Отиде на стрелбището след вечеря, още щом се смрачи. Знаеше, че Бигфут предпочита секцията „Групи: Урбанистични и Хипарски“ (ГРУХ), където пластмасови изображения в реален размер на черни, чикано и дългокоси заплахи за обществото се носеха към стрелеца в конфигурация като от триизмерен тир, а той правеше нещастниците на решето. Док предпочиташе да прекарва времето си там основно в нискоосветената част на стрелбището. Напоследък бе започнал да гледа на тези си посещения не толкова като на тренинги за нощното му виждане, колкото на нещо в смисъла на умрелия в канавката Джон Гарфилд, на унищожения от предателствата и преследванията в реалния Холивуд Джон Гарфилд, както и в смисъла на контролиращия ред, при който подобни завършеци бяха неизбежни, защото се раждаха от хладнокръвната воля, началната скорост на куршума и изстрелите в мрака.