— Отдел „Вътрешни работи“ го е заключил до 2000 година.
— Някак не ми звучи като причините да са били естествени. Ъъ, на кого благодариш, както пее Елвис, когато късметът ти е такъв?
— Вън от очевидните, имаш предвид.
— Пък, разбира се, може и той да е бил. Но я ми кажи, това ченге — как да го наричаме? — Полицай Х?
— Детектив.
— Окей, да речем, че това мистериозно ченге е същото, което е арестувало Пък по онова безумно обвинение въз основата на едно семенце трева с надеждата, че с миналото си нещастникът ще отиде право във „Фолсъм“ за известно време. Ако Пък не го е очистил, да видим кой друг може да го е извършил… О! Какво ще кажеш за Ейдриън Праша, чийто имидж в обществото ще се изкофти, ако дори един от бившите му „служители“ бъде арестуван и осъден, а той не може да си позволи това. Това е удар не срещу Пък, ами срещу него. Почти толкова лошо е, колкото, ако някой измамник откаже да си изплати заема. Какво се прави в подобни случаи? Я ме подсети.
— Вече си прогледнал? — закима мрачно Бигфут. — Мислеше си, че в Управлението тече едно вечно, огромно и монолитно парти, нали, че по цял ден си клатим краката и измисляме нови начини да тормозим хипарските отрепки. Да, обаче ситуацията е почти като в двора на „Сан Куентин“. Банди, наркомани, господари и кучки, и предатели, и всички са въоръжени.
— Може ли да кажа нещо на глас? Някой подслушва ли ни?
— Всички. Никой. Има ли значение?
— Да речем, че Ейдриън Праша наистина е ликвидирал Детектив Х или е поръчал да го. Какво става след това? Нищо. Може би всички в Управлението знаят, че той е извършителят, но във вестниците липсва възмущение, въз основа на информация от източници, пожелали да останат анонимни, няма и отмъщение от страна на ужасени близки колеги… Не, вместо това „Вътрешни работи“ заключва всичко под катинар за следващите трийсет години, а хората се преструват, че случилото се е поредната смърт на героично ченге по време на изпълнение на служебните си задължения. Оставяме настрана въпроса за елементарното приличие или за уважението към паметта на всички мъртви истински ченгета герои: как е възможно ти и колегите ти да сте толкова професионално спънати?
— Нещата са още по-зле — каза Бигфут бавно и някак приглушено, сякаш напразно се опитваше да призове Док от бездната на години скрита от цивилните граждани история. — Праша е бил основен заподозрян в… да кажем, редица убийства и всеки път се е отървавал от присъда след намеса от по-горни нива.
— Какво ми казваш с това? „Не е ли ужасно“?
— Казвам, че за всичко си има причина, Док, и преди да се засягаш, можеш да се поинтересуваш каква е причината отдел „Вътрешни“ да е вкаран в цялата тази история, че и все отлага разплитането й.
— Отказвам се. Защо?
— Отговори си сам. Използвай това, което ти е останало от мозъка. Проблемът при вас, пичове, е, че никога не се усещате, когато някой ви върши услуга. Мислите си, че се е случило просто защото сте големи сладури. — Той се изправи, хвърли шепа монети на масата, после един кисел поздрав към бармана и се приготви да си тръгва. — Иди и се огледай в някое огледало. „Светни се“ сам, „човече“, за да разбереш най-накрая, че никой не ти дължи нищо. После пак ми се обади.
Док и преди бе виждал Бигфут леко неразположен, но положението в момента вървеше към чисто емоционално.
Спряха се на ъгъла на „Санта Моника“ и Суицър Авеню.
— Къде си паркирал? — попита Бигфут.
— Във Феърфакс.
— И аз съм натам. Да повървим, Спортело, ще ти покажа нещо.
Тръгнаха бавно по „Санта Моника“. Хипари размахваха палци в търсене на превоз и от двете страни на булеварда. От радиоуредбите на колите дънеше рокендрол. Току-що събудили се музиканти се изливаха от „Тропикана“ и се оглеждаха за вечерна закуска. Облаци от дим от коз се носеха нагоре и надолу по улицата и чакаха в засада нищо неподозиращите пешеходци. Мъже си шепнеха един на друг пред входовете. След няколко пресечки Бигфут зави вдясно и пое към Мелроуз Авеню.
— Това да ти изглежда познато?
Интуицията на Док се обади.
— Това е старият квартал на Пък.
Започна да се оглежда за обраслия двор на жилищния комплекс, за който му бе разказала Трилиум. Носът му потече, ключиците му се разтрепериха, зачуди се дали някой или всичките представители на тройката няма да изскочат отнякъде, да се манифестират, както би се изразила Сортилидж, и с крайчеца на окото си видя, че Бигфут го наблюдава внимателно. Ами да, а пък и никой не е казал, че не може да има пътуване във времето или че места с адреси в истинския свят не могат да са населявани не само от мъртвите, ами и от живите. Пушенето на големи количества трева и вземането на ЛСД от време на време помагаха, но понякога тези неща можеше да ги види дори и буквално мислещ експерт по чистотата на съзнанието като Бигфут.