А после какво? Какво очакваше да се случи Бигфут? Някой да реши да се погрижи за Док? Жестоко. И къде тогава ще бъде безименният, неспоменаваният партньор на Док, който да му пази гърба?
Сякаш в търсене на нещо, което знаеше, че не иска да намира, Док прелисти набързо страниците с останалите арести. Стана му кристално като водката от хладилника ясно, че независимо от вида на връзката между ПУЛА и Ейдриън Праша този тип като нищо може би работи за Управлението като наемен убиец. От време на време го прибираха, разпитваха, обвиняваха, подвеждаха под отговорност, но нищо нямаше значение — някак казусите изобщо не стигаха до съда, предоговорени в името на правосъдните интереси, а пък Ейдриън неизменно се отърваваше. Мисълта, че няма как кабинетът на главния прокурор да не знае за това, че вероятно дори е и съучастник, запърха с крехките си крилца на молец из главата на Док. Понякога се случваше да няма достатъчно доказателства по дадено дело или ако имаше, бяха недопустими или прекалено косвени, или пък тялото не можеше да бъде открито, а понякога изникваше и трета страна, която пледираше за някакви измислени престъпления, като например доброволно убийство по невнимание. Едно от тези съобразителни шаранчета обаче привлече вниманието на Док, защото се оказа не кой да е, ами старото другарче с въпросите от паркинга Борис Спиви, подвизаващ се в момента като беглец нейде из Щатите със своята годеница Доунет. От Рико Ривера. Любопитното беше, че след като излежал намалено време в отделението за полупривилегировани в „Сан Куентин“, Борис бил пуснат на свобода, за да почне работа веднага при Мики Улфман. С което ставаше, заедно с Пък, вторият известен на Док кадър на „Ей Пи Файнанс“, нает от Мики. Да не би Ейдриън Праша да въртеше и агенция за таланти?
Док се канеше да затвори папката и да отиде да потърси автомат за цигари, когато нещо по-скорошно хвана окото му. Ярко осветена снимка, която не изглеждаше да е прикрепена към нищо друго, сякаш някой я бе пъхнал между страниците, без да мисли много къде точно. На нея се виждаха група мъже, застанали на един кей до отворена кутия с размерите на ковчег, пълна с американски долари. Сред мъжете беше и Ейдриън Праша, издокаран в неговата представа за облекло за яхта — държеше една от банкнотите и се усмихваше със самодоволната усмивка, спечелила му обичта на толкова много хора. Банкнотата беше двайсетдоларова и изглеждаше странно позната. Док се разрови в чантата си, извади оттам една лупа „Кодингтън“, вдигна я пред очите си, примижа и огледа снимката. „Аха!“ Точно както и предполагаше. Пак от онези фалшиви пари на ЦРУ с главата на Никсън, също като банкнотите, които Санчо и приятелчетата му бяха извадили от водата. А на заден фон, безметежно пуснала котва в някое анонимно пристанище, леко извън фокус, сякаш скрита от булото на следващия свят, се виждаше шхуната „Златният зъб“. На гърба на снимката имаше дата. Беше отпреди по-малко от година.
По пътя обратно към плажа Док се отби в офисите на „Харди, Гридли и Чатфийлд“. Санчо беше там, но не и на разположение в умствено отношение, тъй като миналата вечер за първи път бе гледал „Магьосникът от Оз“ (1939) на цветен телевизор.
— Знаеш ли, че започва в черно и бяло — уведоми той Док с известна тревожност, — но после става цветен! Осъзнаваш ли какво значи това?
— Санч…
Но нямаше смисъл.
— … светът, в който в началото на филма виждаме Дороти да живее, е черен, всъщност кафяв и бял, само дето тя си мисли, че го вижда цветен… в същите нормални, ежедневни цветове, в които ние виждаме нашия живот. После циклонът я грабва, захвърля я в Страната на дъвчащите, тя отваря вратата, излиза и изведнъж ние виждаме как кафявото и бялото преминават в Техниколор. Но ако това го виждаме ние, то тогава какво се случва с Дороти? Как се променят нейните „нормални“ канзаски цветове? А? В какъв ли суперстранен хиперцвят, а? Толкова далечен от нашите ежедневни цветове, колкото е Техниколорът от черно-белите… — и така нататък.
— Знам, че това трябва… да ме тревожи, Санч, но…
— Онези от телевизията да бяха сложили поне някакъв предупредителен надпис. — Санчо беше крайно възмутен. — Страната на дъвчащите сама по себе си е доста странно място, нали, не е нужно да объркваш още повече зрителите, даже, ако не се лъжа, срещу Ем Джи Ем е подаден доста сериозен колективен иск и на следващото седмично съвещание с колегите тук мисля да повдигна въпроса.