— Тогава може ли да те питам нещо, което в известна степен е свързано с това?
— Имаш предвид с Дороти и…
— Д… горе-долу. Нали помниш онези пачки с банкноти с Никсън, дето ги бяхте извадили от океана? Попаднах на снимка на лихвар на име Ейдриън Праша до цяла кутия с такива. Може да са същите, които сте намерили вие, може и да не са. Някой дали е направил отчет какво се е случило с тях, след като сте ги извадили?
— Ще ми се да мисля, че повечето са на сигурно място в някоя федерална стая с доказателства.
— Ще ти се, но…
— Ами, за известно време там, на палубата, се възцари една такава щастлива атмосфера… Федералните са си хора като всички останали, не можем да очакваме да преживяват само със заплатите си.
— Интересното в онази снимка е, че изглеждат, сякаш току-що са слезли или пък се канят да се качат на „Златният зъб“.
— Яко. Как обаче това има връзка с Дороти Гейл и нейната цветногледа ситуация?
— Моля?
— Нали каза, че снимката, която си видял, е в „известна степен“ свързана с въпроса?
— Оо. О, ами понеже беше обработена и беше в някакви странни цветове. Да. Цветовете бяха като след ЛСД.
— Добър опит, Док.
Понеже му се искаше да мине и през офиса си, Док тръгна по булевард „Линкълн“, прекоси моста над Балона, после пое по „Кулвър“ към „Виста дел Мар“. Още от паркинга усети, че нещо не е наред не просто заради следобедно притихналата сграда, ами и защото Петуния се държеше странно.
— О, Док, наистина ли се налага веднага да се качиш горе? От векове не сме водили някой от нашите интересни разговори.
Беше заела привлекателна позиция на висок стол като от бар, поставен до пункта й за проверка, и Док нямаше как да не забележи, че днешният й лилав ансамбъл не включва подходящо по цвят или, в интерес на истината, каквото и да е бельо. Добре че си бе сложил слънчевите очила, защото така можеше да се взира по-дълго от обикновено.
— Ъъ, Петуния, да не се опитваш да ми кажеш, че ме чакат посетители?
Тя сведе очи, сниши глас:
— Не точно.
— Не точно посетители?
— Не точно чакат.
Вратата горе беше отключена и леко открехната. Док се приведе и взе малкия магнум с късо дуло от кобура на глезена си, макар че не му бе нужен остър слух, за да разбере какво се случва вътре. Влезе и първото нещо, което видя, беше как Кланси Чарлок и Тарик Калил се чукат на пода в офиса му.
След известно време Тарик вдигна очи.
— Ей. Доктор Спортело, пич. Окей е, нали?
Док вдигна очилата си и се престори, че оглежда внимателно ситуацията.
— Така ми изглежда, ама ти по-добре от мене можеш да кажеш…
— Той пита — уточни Кланси отнякъде отдолу — дали е окей да ползваме офиса ти за това.
Оказа се, че докато Док бил във Вегас, двамата дошли да го търсят, всеки поотделно, и Петуния решила, че са сладка двойка, и им дала резервния ключ. Док се извини и потегли обратно надолу, за да си поговори с Петуния най-вече за използваната от нея дума „сладка“.
— Знам, че си сватовница по душа, Петуния, и аз обикновено нямам нищо против които и да било форми на интимност, стига те да не са между елементи в случай, по който работя. Така губя достъп до прекалено много информация…
И тъй нататък. Казаното обаче ни най-малко не потуши вероятно налудничавия блясък в очите й.
— Но вече е прекалено късно, сляп ли си? Та те са влюбени! Аз съм просто кармичният улеснител, наистина имам дарбата да познавам на кои им е писано да са заедно и на кои — не, и никога не греша. По цели нощи будувам, за да уча за дипломата си по консултиране на двойки, само и само да допринеса с нещо, няма значение с колко малко, към общото количество любов в света.
— Общото какво?
— О, Док. Само любовта ще ни спаси.
— Кои?
— Всички нас.
— Петуни-я — провикна се доктор Тюбсайд нейде от дълбините на сградата.
— Е, може би без него.
— Мисля да се върна горе и да видя дали наистина са там…
След няколко учтиви почуквания на вратата на офиса Док надникна предпазливо вътре и този път видя Тарик и Кланси облечени, увлечени в игра на джин-руми и заслушани в албум на „Бонзо Дог Бенд“, който по негови спомени Док не притежаваше. Изглежда, халюцинацията не беше съвсем изключен вариант, но пък ако наистина бяха реални, всичко, което трябваше да направи един средностатистически тревоман, бе да погледне към тях и да види как общият им елемент, Глен Чарлок, натрупва присъствие и енергия като дух, който бавно се материализира пред очите.