— Напълно те разбирам! — извика Док. — Този филм ме формира като личност. Човече, винаги съм искал да бъда като частния детектив, който играе Бърк Стоджър.
— Мислех, че си искал да бъдеш като Джон Гарфилд.
— Ами, да, то така и стана, но знаеш ли какво, Джон Гарфилд се появява анонимно в същия този филм — помниш ли сцената с погребението, където Бърк уж дискретно опипва вдовицата до гроба и използва един чадър за параван? Ами, ако се вгледаш по-отблизо, в посока отвъд лявата й цица, което е и лявата страна на екрана, ще го видиш, не е съвсем на фокус, но е там до едно дърво, Джон Гарфилд в гангстерски костюм на райета и с шапка на главата. По онова време вече е бил в черния списък и сигурно си е казал, парите са си пари.
— Бърк е имал същия проблем, но рече, че е намерил друго решение.
— Предполагам такова, което не го е довело до фатален сърдечен удар… Опа, извинявай, това беше злобно.
За удивление на мнозина в бранша, Бърк се оставил да попадне в прегръдката на същите онези фанатични ловци на всичко червено, които някога го били принудили да напусне страната. Свидетелствал пред подкомитети, дарил лодката си в името на контраподривни каузи и така отново се върнал на работа във филми за ФБР със скромен бюджет от рода на „Бях червен наркоман“ и „Квичи, Пинко, квичи!“, късметлийски период, който продължил, докато антикомунистическите теми пълнели седалките в киносалоните със задници. Когато Шаста го срещнала, Бърк бил полупенсиониран актьор, на когото му стигало да направи един кръг от осем дупки в голф клуба „Уилшър“ (или девет, когато успявал да намери член, който е наполовина евреин) и да кисне в „Мусо & Франк“ на приказки за шоубизнеса с други стари кучета или поне с процента представители на индустрията, които не минавали с погнусена физиономия от другата страна на улицата, а понякога и на магистралата, само и само да избегнат срещата с него.
Бърк знаел една задна алея, която водела към игрището за голф, и на двамата с Шаста им станало навик да минават по нея по време на сутрешната си разходка. За Шаста често това била най-хубавата част от деня — суетенето покрай ранните доставки, почистването на дворове и басейни, миенето на паважа, спокойствие, хлад, аромат на пустиня след дъжд, на екзотични градински цветя, изобилие от сенки, които да те подслонят за малко, преди празното небе на деня да е набрало сила.
Гледах ви в онзи епизод на „Семейство Брейди“ — казала му една сутрин.
„Точно четох сценария за още един, сега чакам да разбера дали ще участвам и в него, Джан се сдобива с перука.“
Бърк намерил почти неизиграна топка в тревата, вдигнал я и я пъхнал в джоба си.
„Каква перука?“
„Брюнетка, мисля. Май й писва да бъде блондинка.“
„Много добре я разбирам. И все пак не е същото като да си смениш политическите възгледи.“
Стреснала се, че е била прекалено пряма, но той се почесал драматично по главата и се престорил, че мисли.
„Разбира се, имам съмнения, колебания, притеснения, будувам нощем с тях, като всеки старец. Но в замяна получих добро отношение. Понякога още излизам с лодката, понякога се намира и работа. — Въпреки лекото и изпълнено с надежда утро, наперената сламена шапка и светлите ленени панталони в гласа му се прокраднала натежалата от тъга нотка на актьор ветеран. — Между другото, благодаря, че не спомена и Виетнам. Почнем ли я тази тема, наистина ще си промениш мнението за мен в лоша посока.“
„Точно сега тази тема ми е някак далечна.“
„Нямаш някое гадже, което да крещи из улиците «Смърт на свинете», да хвърля гранати или каквото там правят?“
Тя поклатила глава с усмивка.
„Да ги оставим политическите типове, кажи, колко според тебе са подходящите за гаджета мъже, на които попадам в бранша?“
„Колкото и каквито са били винаги, нещата никога не се променят, хлапе. Единственото различно нещо днес са наркотиците. Накъдето и да погледна, виждам прекрасни, обещаващи и млади хора, които или се съсипват, или направо си отиват от този свят.“
Това, естествено, я накарало да се замисли за Кой. Той не бил, а и не би могъл да бъде, любовта на живота й, но тя имала достатъчно добър музикален слух, за да уважава избора му на начин на живот, ако неговото можело да бъде наречено живот. Но бил добър приятел, не давал признаци на задник и въпреки че през голяма част от времето бил на хероин, нито веднъж не я погледнал по онзи зловещ, менсънски начин. Със сигурност заслужавал почивка от тежкия си живот.