„Елесдито те кани да престъпиш прага — обичаше да казва Денис. — Фенициклидинът отваря вратата, бута те през нея, трясва я зад гърба ти и я заключва.“
След известно време Док осъзнава, че върви до себе си по улицата или може би в дълъг коридор.
— Здрасти — казва Док.
— Леле — отговаря Док, — изглеждаш точно като в огледалото!
— Жестоко, защото ти не приличаш на нищо, човече, даже си направо невидим!
И това слага началото на класическо и — ако го нямаше фактора „тревоманска памет“ — незабравимо изтрещяване. Изглежда, съществуват двама Доковци, Видим Док, който приблизително е в рамките на тялото му, и Невидим Док, който е неговото съзнание, и доколкото успява да схване нещата сега, двамата са в нещо като яростна битка, започнала отдавна. Това, което влошава още повече ситуацията, е, че неин фон по необясними причини е музиката на Майк Кърб от „Големият заговор“ (1969), вероятно най-ужасният саундтрак, сполетявал филм в историята на човечеството. За щастие, и двамата Доковци са пътешествали из немалко подобни нетърсени маршрути през годините и така са се сдобили с полезен набор от параноидни умения. И така, въпреки че се е случвало да се хваща на номера на някой шегаджия с нормално изглеждащ спрей за нос, пълен с амил нитрат, или на предложението на розовобуз тийн-ейджър да опита от сладоледа му с цвят от пейот, Док знаеше, че ако не на друго, може да разчита на унижението да преведе него, а и другия Док, невредими през всеки трип, независимо колко гаден е той.
Поне до този момент. Но ето че сега, сякаш от — е, не точно от нищото, но със сигурност от някоя също толкова безмилостна пустиня изникна фигура, висока и скрита в плащ, с огромни и зловещо наострени златни кучешки зъби и светещи очи, които огледаха Док по отблъскващо познат начин.
— Както може би вече си се досетил — прошепна нещото, — аз съм Златният зъб.
— В смисъл, както Джей Едгар Хувър „е“ ФБР-то, така ли?
— Не точно… те са се кръстили на най-ужасния си страх. Аз съм немислимото отмъщение, което търсят, когато някой от тях стане непоносимо непослушен, когато всички други санкции се окажат безсилни.
— Става ли да те питам нещо?
— За доктор Блатнойд. Доктор Блатнойд претърпя фатален инцидент, защото извършваше неодобрени дейности, свързани с разпределението на печалба, и за които неговите сътрудници по разбираеми причини са се направили, че не знаят нищо.
— И ти всъщност… каква беше думата…
— Ухапвам. Впих ги, да — и се усмихна ужасяващо, — във врата му. Да.
— Ъъ. Ами. Мерси, че ми разясни ситуацията, господин Зъб.
— О, наричай ме Златен.
— Яко е изтрещял — каза някой.
— Не съм — възропта Док.
— Ето, това би трябвало да го успокои. — Следващото нещо, което усети, бе как една игла потъва в ръката му, после времето му стигна само за да тръгне да задава резонния въпрос: — Какво, по… — и да го завърши чак когато се събуди, за щастие не много часове по-късно, в някаква стая, завързан с белезници за желязото на институционално легло.
— … дяволите? Или иначе казано, какво имаше в оня джойнт?
— По-добре ли си вече? — Ето го и Пък с физиономия, разкривена от особено зла усмивка. — Нямах идея, че си бил просто социален пушач, можех да си спестя парите и да ти дам само бира.
На Док му беше трудно да следи мисълта му, но схвана, че Пък нарочно го е пратил на кофти трип, за да има основание да каже на някого да му бие успокоително и да го докара тук. Което беше къде? Стори му се, че чува прибоя някъде наблизо… или го усещаше през греди и напречни дъски.
— Пак ли ти, Пък? Как е госпожата?
— Кой ти каза за това?
— Опа. Какво се е случило?
— Парамедиците казаха, че шансовете й са добри, по-добри от твоите в момента.
— Какво си й сторил, Пък?
— Нищо, което самата тя да не е искала. А теб какво, мамка му, те интересува?