Той забеляза, че Док сведе очи към глезена си и празния кобур там и се усмихна, и на Док му се стори, че и свастиката на главата му премигна.
— Да, ей тука е — той потупа вътрешния джоб на якето си. — Скоро ще ти го върна, не знам обаче дали ще си в състояние да боравиш с него. Стой тука сега.
Вратата се затвори след него, резето щракна.
Има един сравнително прост начин да се освободиш от белезниците, който Док бе усвоил още от най-ранните си редовни срещи с ПУЛА. Отчупена от химикалка метална дръжка щеше да свърши работа, но те му бяха взели химикалката заедно с пистолета. Док обаче гледаше винаги да носи разхвърляни из джобовете на панталоните си и както се надяваше, не биещи на очи, по няколко пластмасови парченца, които бе изрязал от една отдавна изтекла клиентска карта от „Бълок“ на Шаста. Идеята беше да плъзне пластмасовата лентичка в единия белезник, да отключи езичето, но и да покрие зъбците на пластинката, за да не се върне езичето обратно.
Струваше му немалко гърчене, напрягане на мускулите и получелни стойки само за да направи така, че поне едно от парченцата да изпадне от джобовете му, но в края на краищата успя да се освободи от белезниците, стана от скърцащото легло и се огледа. Нямаше кой знае какво за гледане. Вратата беше проектирана така, че да не се отваря отвътре, и не се виждаше нищо, с което да бъде разбита. Издърпа сгъваемия стол под лампата, качи се на него и отвинти крушката. Стаята потъна в мрак. Щом слезе обратно на земята от стола, попадна в плен на някакъв спомен, вероятно останал от слонската дрога, която му бяха дали. Видя познати образи, бяха като духове водачи, дошли да му помогнат, Дагууд и господин Дитърс, Бъгс и Йосемити Сам, Попай и Блуто, всички те се въртяха шеметно в прашни облаци, оцветени в наситенозелено и лилаво, и за секунда и половина той разбра, че принадлежи към единствена по рода си бойна традиция, според която това да се опълчиш на властта, да победиш наемен убиец и да защитиш честта на бившето си гадже е едно и също нещо.
Дочу движение от другата страна на вратата, но не и разговор. Пък можеше да е сам там, а можеше и да не е. Док стисна единия белезник и остави другия да виси, и зачака. Щом Пък отвори достатъчно широко вратата, че да забележи тъмнината вътре, и преди да успее да реагира, Док се нахвърли върху него, започна да го удря по главата със свободния белезник, ритна здраво едното му коляно, за да го свлече на земята, след което скочи върху му, отдаде се на яростта, която, мислеше си, щеше да му осигури баланса, нужен му да се справи със ситуацията, сграбчи главата на Пък и я заудря в мраморния праг, докато кръвта не направи целия под хлъзгав.
Пък бе изпуснал поднос с лъжица, спринцовка и игла, но нищо не се бе счупило.
— Чудесно. Сега ще те почерпя.
Прерови джобовете на Пък, взе си пистолета, някакви ключове и кутия цигари със запалка — гадното копеленце беше излъгало и за това — и ослушвайки се за Ейдриън, внимателно приготви хероина, вкара малко в спринцовката и без да си прави труда да изкарва въздуха от иглата, я заби във врата на Пък там, където си мислеше, че би трябвало да се намира вратната вена, натисна буталото до долу, върза ръцете на Пък с белезници, в случай че се свести, грабна си сандалите и се изнесе в коридора. Който изглеждаше празен. Запали една от затворническите ментолови на Пък, дръпна си предпазливо, защото историята с фенициклидина можеше и да не е приключила, и тръгна в посока на шума на прибоя с надеждата той да го изведе на улицата.
— Пък?
Ейдриън беше в края на коридора, държеше пистолет и Док успя да се наведе точно когато другият вдигна ръката си и стреля. Куршумът рикошира в гигантски виетнамски изпъкнал гонг, който висеше наблизо. Звън, чист и като от камбана, изпълни къщата. Док се озова в просторен вътрешен двор, водещ към стая с кът за разговор и голям прозорец с дръпнати завеси. През цепнатините в тях се промъкваха лъчи късна светлина от океана. Не беше достатъчна, но Док се ориентира. Промъкна се в стаята и се търкулна зад дивана, свали единия си сандал и го хвърли в посока на Ейдриън. Това предизвика изстрел откъм двора. Проблясъкът от дулото освети стаята. Гонгът продължаваше да звънти. Док повече усети, отколкото чу как Ейдриън се промъква към него. Изчака, докато не видя тъмното петно на движещата се сянка, насочи пистолета и стреля, след което веднага се търкулна назад, а фигурата падна като картонче ЛСД в пастта на Времето. Док изчака пет минути, може би десет, докато отнякъде в дългата невидима стая не се разнесе ридание.