— Това ти ли си, Ейдриън?
— Аз съм шибано пушечно месо — заплака Ейдриън. — О, мамка му.
— Уцелих ли те? — попита Док.
— Уцели ме.
— Фатално, надявам се?
— Такова е чувството.
— Как мога да съм сигурен?
— Може би ще го съобщят по новините в единайсет, тъпако.
— Стой там и гледай да не хриптиш, ще се обадя за помощ.
Отиде да потърси телефон. Никой не стреля по него. Набираше спешна помощ, когато дочу шум от движение точно под пода, там, където май се намираше гаражът. Откри някакви стълби и запълзя предпазливо надолу, за да провери какво става.
Зает с разтоварването на двайсеткилограмов пакет от багажника на линкълн континентал, Бигфут Бьорнсен вдигна глава и го изгледа без грам изненада.
— Погрижи ли се за тях? Нещо, с което да…
— Мамка му, ти си ме насадил, Бигфут, какво, нямаш топки, за да го извършиш сам ли?
— Съжалявам. Обаче си имам достатъчно други проблеми с капитана, а и съм те виждал на стрелбището.
— А това нещо там правилно ли се досещам какво е?
Кратка пауза, като при напираща снежна маса на върха на планината, която очаква разрешение да се спусне надолу в лавина. Бигфут сви рамене.
— Ами… само един е. Има и още. Достатъчно за доказателствен материал.
— Аха, а този, който си си избрал, на улицата ще донесе повече дори от стойностите, до които си мислиш, че само ченгетата могат да броят. Бигфут, Бигфут, гледал съм го тоя филм, човече, и доколкото си спомням, главният герой свършва зле.
— Имам дълг.
Вратата на гаража беше отворена. Бигфут занесе пакета до импалата от 65-а, паркирана на площадката отпред, отвори багажника и го метна вътре.
— Човече, готвиш се да откраднеш от „Златният зъб“. Суперизтрещялата групировка, в случай че си забравил, която оная нощ елиминира един от членовете на собствения си управителен съвет в Бел Еър!
— Това е така само според твоята налудна система от вярвания, разбира се. Тези дни в Отдела сме се фокусирали главно върху списъка „Гневни съпрузи“, който, да ти кажа, е доста дълъг. Искаш ли да те хвърля някъде?
— Неее, знаеш ли какво, заеби… всъщност ти ходи се еби, аз ще си ходя пеша.
Обърна се и тръгна.
— Ууу — каза Бигфут. — Много си обидчив.
Док обаче си продължи. Слънцето тъкмо бе залязло, злокобното му сияние догаряше над ръба на света. Докато вървеше, започна да забелязва нещо все по-познато в този район на измазани бунгала и плажни бараки и не след дълго си спомни, че това е Гъмо Маркс Уей, където според документите, които Пени му бе помогнала да прегледа, Ейдриън имаше къща, а партньорът на Бигфут е бил застрелян. Кой знае колко пъти бе идвал тук Бигфут след смъртта на партньора си. И то най-вероятно в състояние на безсилен гняв.
Док устоя на импулса да обърне глава. Нека Бигфут си върши работата. Все след някоя и друга миля щеше да стигне до автобусна спирка, а пък и имаше нужда от малко физическа активност. Чуваше вятъра горе в палмовите листа и постоянния ритъм на прибоя. От време на време покрай него прелитаха коли, поели по неблагодарни задачи — понякога от тях се чуваше радиото, друг път бибипкаха на Док за това, че е пешеходец. Не след дълго забеляза изпипана сърфистка кабана от другата страна на улицата с паркирана пред нея катафалка кадилак, модел 1959, прозорците й бяха тъмни, а бронята й, доколкото Док можеше да види, изглеждаше съвсем автентична, имаше и два лонгборда, явно личните на мъртъвците. Отиде да огледа по-отблизо.
Изведнъж нещо проблесна в крайчеца на окото му точно като нещата, които човек вижда в уж изоставени къщи. Клекна зад катафалката и тъкмо посягаше към пистолета си, когато Ейдриън Праша се материализира под един конус улична светлина пред него.
Моля?
Или Док бе халюцинирал как убива Ейдриън, което винаги бе реална възможност, или само го бе ранил и Ейдриън бе успял да се измъкне през задната врата и да стигне до плажа, а оттам — до улицата по водещата нагоре пътека и през кактусите.
— Шибани хипари, колко лесно се хващате само.
Всъщност Ейдриън изобщо не звучеше добре, но в този момент Док не можеше да си позволи да се размечтава.
— Върви си, Ейдриън, все още може да ти се размине, върви си с мир, човече, не искам да те задържам повече.