Док и Санчо я видяха от брега или си помислиха, че я виждат как отплава в открито море с вдигнати и блеснали платна. На Док му се искаше да вярва, че Кой, Хоуп и Аметист са се качили някак на борда й и пътуват към безопасността. Застанали са на релинга и махат. Почти ги видя. Санчо не беше толкова сигурен. Започнаха да спорят по въпроса.
В този момент обаждането на Крокър бе изстреляло Док обратно в поредния ден с аромат на нефт на плажа.
— Не бях аз — изграчи Док в слушалката.
— Отдавна не сме се чували! — Принцът на Палос Вердес беше в прекалено приповдигнато настроение за този сутрешен час.
— Секунда само да се проверя за наличието на пулс — Док се изтърколи от дивана и тръгна с мъка към кухнята. Обикаляше в малки кръгчета, опитваше се да си спомни какво трябва да направи, някак успя да сложи вода да се вари, да сипе разтворимо кафе в една чаша, а после и си спомни, че не е затворил телефона. — Здравейте. Как казахте, че се казвате…
Крокър се представи отново.
— Едни мои познати са изгубили нещо и според една от хипотезите вие може би знаете къде е то.
Док изпи половин чаша кафе, изгори си устата и накрая каза:
— А ти случайно да си един от основните действащи лица в това, човече?
— Не че е ваша работа, господин Спортело, но с годините съм си изградил репутацията на нещо като човек, който разрешава проблемите в този град. И моят проблем днес е, че у вас на неоснователно съхранение се намира нещо, чиито собственици биха желали да си получат обратно, и ако това може да се уреди достатъчно бързо, то няма да бъде съпроводено от никакви наказания.
— В смисъл няма да ме попилеят или нещо от рода.
— За ваш късмет, това е санкция, която предпочитат да прилагат само спрямо свои хора. Като се има предвид естеството на бизнеса им, ако абсолютната вяра в съдружниците липсва, всичко за миг може да потъне в анархия. Външните хора, какъвто сте и вие, обикновено бивате оправдани за постъпките си, а в замяна на това вие трябва да им се доверите без колебание.
— Жестоко. Искате ли да се срещнем на старото място?
— Паркингът в Ломита? Не мисля. Прекалено много прилича на вашата територия. А и сигурно вече са построили нещо друго на негово място. Предлагам да се видим тази вечер в моя клуб — „Портола“.
Даде му адрес близо до парк „Елизиън“.
— Обзалагам се, че има дрескод — каза Док.
— Сако и вратовръзка, ако е възможно.
Деветнайсет
По пътя натам Док често поглеждаше в огледалото за задно виждане за любопитни ел каминота и импали. Едно от многото основни неща, които не бе успял да научи за Бигфут, беше до каква автобаза има достъп. Някъде на изхода за улица „Алваро“ му хрумна да започне да се тревожи и за хеликоптери.
Клубът на Крокър Фенуей се намираше в имение в неомавритански стил, построено в ерата на Доъни-МакАду. В стаята точно до фоайето, където пратиха Док да чака, имаше стенопис с пристигането на експедицията на Портола през 1769 на един завой на реката близо до мястото, което по-късно ще се превърне в централен Ел Ей. Близо дотук, всъщност. Живописният стил напомни на Док за етикетите по щайгите с плодове и зеленчуци от детството му. Множество цветове, атмосфера, внимание към детайла. Гледката беше в посока север, към планините — днес хората от плажа успяваха да ги зърнат само веднъж или два пъти годишно от магистралата, когато вятърът издухваше смога, но тук, през въздуха на онези далечни дни, техните заснежени, ледено-кристални върхове се виждаха съвсем ясно. Дълга редица товарни мулета се виеше в зелената далечина покрай бреговете на реката, засенчена от тополи, върби и елши. Всички хора в картината приличаха на кинозвезди. Някои яздеха коне, бяха нарамили мускети и копия и носеха кожени брони. На лицето на един от тях — може би самият Портола? — се четеше изражение на удивление, в смисъл Какво виждам, какъв е този неподозиран рай? Бог ли е очертал с пръст и благословил тази перфектна долинка? Само за нас ли я е създал? Док май се беше поизгубил в панорамата, защото гласът зад гърба му го стресна.
— Почитател на изкуството.
Той премигна два-три пъти, обърна се и видя, че е Крокър с вид на, както казват, стегнат мъж с хубав тен и лице, което изглеждаше така, сякаш някой го беше минал с машина за полиране на подове.