— Отмъстителен? — възкликна докачливият магнат. — Аз?
Док взе и Денис със себе си, за да — добре, не точно за да му пази гърба, но за нещо близко до това, за защита, от каквато едва по-късно осъзна, че има нужда, за укрепване на имунитета си срещу търговските центрове на Южна Калифорния, за подсилване на желанието да не желае поне не онова, което продаваха в моловете.
— Ъ? — каза Денис, докато чакаха онези да дойдат и пушеха джойнт, а Док се опитваше да му обясни ситуацията. — Значи връщаш оня телевизор?
Док изгледа Денис.
— Това… Денис, това не е…
Денис се захили.
— Споко, Док, знаех, че е херинга. Знам и че не си дилър и че най-вероятно няма да изкараш кинти от това упражнение сега. Но би трябвало да получиш нещо за всичкото главоболие.
— Получих думата им, че няма да наранят никого. Приятелите ми, семейството ми — мен, теб, още един-двама.
— И ти вярваш ли й? При положение че идва от типове, дето работят с такива килограми? Думата им, имам предвид?
— Какво, само на добрите ли трябва да имам доверие? Човече, добрите ги купуват и продават всеки ден. От време на време човек може да се доверява и на някой лош, все същото е. Искам да кажа, не бих заложил нито на едните, нито на другите.
— Леле, Док. Тежки думи. — Денис се размазваше с джойнта, както обикновено. — Какво искаш да кажеш с тях? — попита след известно време.
— Ето ги.
Агентите на Златния зъб тази вечер се бяха дегизирали хитро като благоприлично и русо калифорнийско семейство в буик истейт уагън от 53-та, последното уди, произведено в Детройт, носталгична реклама за буржоазния консенсус, който Крокър и съдружниците му се молеха ден и нощ да се възцари из целия южен щат и да изпрати всички неверници без собствен имот в някоя пренаселена изгнаническа земя, където да потънат в забвение. Момчето беше на шест и вече приличаше на морски пехотинец. Сестра му, няколко години по-голяма, имаше пред себе си бъдеще на възможна злоупотреба с наркотици, но почти не говореше, само седеше и зяпаше Док, докато си мислеше някакви нейни си мисли, от които Док се радваше, че няма никаква представа. Мама и тати не бяха дошли да си губят времето.
Док излезе и отвори багажника.
— Да ти помогна?
— Не е нужно.
Бащата беше облечен в риза с къси ръкави, която разкриваше, вероятно нарочно, пълното отсъствие на следи от спринцовки. Майката беше сравнително лъскава калифорнийска блондинка, носеше рокля за тенис и пушеше някакви цигари с филтър за бели мацки. Димът непрекъснато влизаше в едното й око, но тя не си направи труда да махне цигарата от устата си. След като съпругът й пренесе наркотика на сигурно в багажника им, тя намигна на Док, дари го с половин усмивка и му подаде тънък пластмасов правоъгълник.
— Какво е това?
— Кредитна карта — обади се дъщерята от задната седалка. — Хипитата не ползвате ли такива?
— Сигурно съм имал предвид защо майка ти ми я дава.
— Не е за теб — каза майката.
Док прие предмета с недоверие. Изглеждаше като нормална карта, макар и издадена от банка, която той не разпозна веднага. След това видя името на Кой Харлинджън, изписано на нея. Съпругът го изгледа с присвити очи.
— Предай му: „Добра работа, добре дошъл обратно в голямото стадо, леки пътища“. „Пътища.“ В множествено число.
— Мисля, че ще го запомня.
Забеляза, че Денис все пак го записва.
Минута или две след като буикът беше потеглил към булевард „Хоторн“, Док видя очукано ел камино, което можеше да е само това на Бигфут, тръгнал бавно по следите им. Звучеше различно. Навярно Бигфут бе сменил колекторите.
Но къде накрая щеше да отведе Бигфут тази „опашка“? До колко далече в тази странна, извратена полицейска карма щеше да му се наложи да следва онези двайсет килограма, преди те да го отведат до отговорите, които си мислеше, че иска да получи? А какви бяха въпросите всъщност? Кой е наел Ейдриън да убие партньора му? Каква е връзката на Ейдриън с шефовете на Крокър Фенуей? Дали Златният зъб, в който Бигфут поначало не вярваше, наистина съществува? Колко разумно беше такова поведение точно в този момент и без никакво подкрепление, колко безопасно щеше да е това пътуване за Бигфут, колко дълго?
— Ето — каза Денис след малко и му подаде тлеещия коз.
— Бигфут не ми е брат — сподели Док, след като издиша, — но със сигурност има нужда някой да бди над него.