— Не си ти тоя човек. Док.
— Знам. Жалко, да ти кажа.
Двайсет
Когато Док се прибра, под кухненската врата го чакаше плик, пъхнат там от Фарли, с няколко увеличени снимки от лентата от джамборето в Ченъл Вю Истейтс. Сред тях имаше близки кадри на стрелеца, който бе елиминирал Глен, нито един от тях достатъчно ясен, за съжаление. Под коледната скимаска спокойно можеше да се крие Арт Туидъл или който и да е друг. Док извади лупата си и започна да оглежда изображенията, докато накрая те не се разпаднаха на малки цветни петънца. Сякаш случилото се бе достигнало до някакъв лимит. Малко като да откриеш вратата към миналото и да се окаже, че тя няма нужда да бъде нито охранявана, нито забранявана. Пред очите му бе останала единствено искрящата мозайка от съмнение, вградена в самия акт на завръщането. Нещо подобно на онова, което колегите на Санчо в морското застраховане наричаха вроден порок.
— Това като първородния грях ли е? — се бе зачудил Док.
— То е нещо, което не може да бъде избегнато — бе казал Санчо, — все работи, които морските полици предпочитат да не покриват. Обикновено важи за товара — да кажем, яйцата се чупят, но понякога важи и за самия съд. Например защо трюмната вода трябва да се изпомпва.
— Като разлома Сан Андреас — бе осъзнал Док. — И плъховете, дето живеят по палмовите дървета.
— Ами — Санчо бе премигнал — вероятно ако правиш морска застраховка на Ел Ей и по някакви строго определени причини гледаш на града като на морски съд…
— Ей, ами ако е Ноев ковчег? Това пак си е лодка, нали?
— Застраховка на Ноев ковчег?
— Сортилидж непрекъснато говори за някакво голямо бедствие от времето, когато Лемурия потънала в Тихия океан. Смята се, че някои от спасилите се от нея дошли тук на сигурно място. От което следва, че Калифорния е нещо като Ноев ковчег.
— Интересно убежище са си намерили. Готин, стабилен, солиден недвижим имот.
Док си направи кафе и цъкна копчето на телевизора. Още вървеше „Хавай 5-0“. Изчака да минат финалните надписи с кадрите с гигантското кану, защото знаеше, че Лео им се радва, и след това звънна на родителите си в Сан Хоакин.
Елмина му разказа всички последни новини.
— Гилрой пак го повишиха. Сега е регионален мениджър и ще го пращат в Бойзи.
— И всички ще си вдигнат чукалата и ще отидат да живеят в Бойзи?
— Не, тя остава с децата. И къщата.
— Аха.
— Не може да се отрече, че Гил случи на момиче. Все към залите за боулинг я влече, към танците с разни мексиканци, а пък на някои от тях не им знаеш ангажиментите и разбира се, за нас винаги е радост да гледаме внучетата, обаче те имат нужда и от майка си, не мислиш ли?
— Щастливи са с баба и дядо като вас, мамо.
— Просто се надявам, когато се жениш, да мислиш малко по-трезво от Гил.
— Не знам, аз все гледам да не съдя Вернис толкова сурово главно заради първия й мъж.
— О, пандизчията. Той си беше точно нейният тип. Как самата тя е успяла да не влезе в затвора в Техачапи, не знам.
— Интересното е, че ти винаги досега си говорела като най-голямата й почитателка.
— Виждали ли сте се с онази красавица Шаста Фей Хепуърт наскоро?
— Видяхме се един-два пъти. — Не беше голяма драма, та затова добави: — Тя се върна да живее на плажа.
— Може да е пръстът на съдбата, Лари.
— Може би пък да има нужда от почивка от филмовия бизнес, мамо.
— Е, и по-зле можеше да е. — Док винаги усещаше, когато майка му прави нарочна пауза. — А и се надявам, че ти стоиш далече от неприятностите.
От известно време Лео ги слушаше от другия телефон.
— Айде пак се почва.
— Исках само да му кажа…
— Тя мисли, че продаваш трева, и иска да си купи, но я е срам да те пита.
— Лео, кълна се… — донесоха се звуци от бързи крачки и блъскане.
— Да се обаждам ли на отряда за борба с безредиците?
— Ей, няма да се откаже, бе — каза Елмина. — Помниш ли приятелката ни Ориол, която е учителка в началното? Оня ден конфискувала малко трева и решихме да пробваме.
— И как беше?
— Ами, ние нали си следим една сапунка, „Друг свят“. Но този път не можахме да познаем нито един от героите, нищо че всеки ден ги гледаме, в смисъл пак си бяха Алис, Рейчъл, онази Ада, която ми е подозрителна още от „Лятно място“ (1959) и останалите, и лицата им си бяха същите, но работите, дето говореха… някак все казваха нещо друго, освен това имах проблеми с цветовете на телевизора и после Ориол донесе бисквити с шоколадови парченца и почнахме да ги ядем, без да можем да се спрем, и докато се усетим, „Друг свят“ беше преминал в някаква игра и тогава влезе баща ти.