Трудно откриваеми и неуловими бяха тези индиански духове. Бъхтиш се да ги намериш понякога само за да им се извиниш, а те, невидими като вятъра, само чакат подходящия момент…
— Какво гледаш? — попита Санчо.
— Къде живея.
Заобиколиха нос Палос Вердес и в далечината, тръгнала от Сан Педро, с вдигнати стаксели и кливери, разцъфнала като кубистка роза, се появи шхуната. Лицето на Санчо грейна от чиста несподелена любов.
Док бе виждал „Съхранена“ с вдигнати платна само веднъж преди, по време на трипа, на който го бяха пратили Вехи и Сортилидж. Сега, в малко или много ясно съзнание, забеляза интересна прилика с шхуната в „Морския вълк“ (1941), на борда на която Едуард Г. Робинсън напада и направо смила от бой Джон Гарфилд, крещейки: „Да! Да, аз съм Морският вълк, виждаш ли? Аз съм шефът на този кораб, каквото кажа, това става, дааа… щото никой не може да каже нищо на Морския вълк, ясно ли ти е…“.
— Всичко наред ли е, Док?
— О. Това… на глас ли го казвах?
Понамалиха малко и потеглиха след нея. Скоро на радара се появиха две зеленикави петънца, които с всяко завъртане блещукаха все по-близо, и Санчо включи радиопредавателя. Трансмисията на моменти звучеше като бар в Гордита Бийч в която и да е вечер от седмицата.
— Приятелчетата ти от Департамента по правосъдието — предположи Док.
— Плюс бреговата охрана. — Известно време Санчо гледа шхуната през бинокъла. — Видя ни. Съвсем скоро… да. Пушек. Превключва на дизелово. Е, дотук бяхме.
Миг по-късно гледаха към задницата, или както Санчо обичаше да я нарича — опашката на патрулния катер, който преследваше „Златният зъб“ със същата скорост, а не след дълго Санчо и Док бяха настигнати от съда на правосъдния департамент. Млади адвокати в удивителни шапки замахаха с ръце, стиснали кутийки бира, и започнаха да викат. Док видя поне половин дузина сладурани в бикини, които подскачаха напред-назад по палубата. „Кей Ейч Джей“ беше усилено до дупка и в момента вървеше надъхващият революционен химн на Тъндърклап Нюман Something in the Air, на който известен брой служители на департамента и гости на лодката припяваха съвсем искрено — макар че Док беше убеден, че малцина от тях щяха да познаят революцията, когато дойде и им каже здрасти.
— Имаш ли против да поразпусна малко? — каза Док. — Предполагам правната ти фирма не държи риболовни принадлежности на борда.
— Всъщност, ако провериш в онова шкафче… Изръсиха се даже и за ехолот, за да могат да проследяват рибните пасажи. — Санчо включи инструмента и впи очи в дисплея му. Малко след това започна да си мърмори нещо и се пресегна към картата. — Тук има нещо интересно, Док… Според това, виж… под нас няма кой знае колко дъно, само стотици метри дълбини. Но този ехолот… освен ако електрониката му не се е прецакала…
— Санч, чуваш ли нещо?
Отнякъде напред се разнесе ритмичен шепот, който, ако бяха на сушата, щяха да вземат за прибоя. Но толкова навътре в морето беше невъзможно да е той.
— Нещо — каза Санчо.
— Добре.
Звукът се усили и Док започна да отмерва интервалите в главата си. Освен ако от притеснение не броеше прекалено бързо, шепотът, изглежда, беше на всеки трийсет секунди, което обикновено — а случаят не беше такъв — значеше вълни с височина горе-долу същия брой футове. Надигналата се, и то съвсем видимо, вода вече клатеше малката им лодка. Нещо се случваше и със светлината, сякаш въздухът в далечината напред се сгъстяваше от непознати климатични промени. Дори с помощта на бинокъла им бе трудно да не изпускат шхуната от очи.
— Да не би това твое корабче на любовта да се опитва да ни подмами към нещо? — изкрещя Док, все още неизпаднал в паника.
Прибоят — ако нещото изобщо беше това — бе прераснал в оглушителен рев. Зашибаха ги разяждащи пръски солена вода, които влизаха право в очите им. Санчо даде назад и закрещя:
— Какво е това, по дяволите?
Док се бе отправил към кърмата, за да повърне, но реши да изчака. Санчо трескаво сочеше към нещо от лявата страна на носа на лодката. Наоколо нямаше скали, нито пък бряг, имаше го само открития океан, но на фона на това, което видяха очите им, северният бряг на Оаху в най-голямото си великолепие приличаше на Санта Моника през август. Док изчисли, че препускащите към тях от северозапад вълни бяха около девет, може би дори десет метра високи от гребена до основата: извиваха се титанично, кипяха под слънцето, разбиваха се с експлозии отново и отново.