— Фриц каза, че след като е прекарал известно време в мрежата, се е чувствал сякаш е вземал психеделици.
— Той също така си мисли и че АРПАнет е взела душата му.
Док се замисли.
— Прав ли е?
Спарки се загледа намръщено в далечината.
— Системата няма нужда от души. Тя въобще не работи на този принцип. Даже онова нещо с навлизането в личния живот на другите, сещаш се, нали? То изобщо не е някакво източно пътешествие към дълбините на колективното съзнание. Става дума единствено за намирането на работи, дето хората си мислят, че не можеш да намериш. Освен това се развива с нечовешка скорост, в смисъл, колкото повече узнаваме, толкова повече знаем, че знаем, с всеки ден се променя, и то видимо. Ето защо работя до късно. Така шокът на следващата сутрин е по-малък.
— Леле. Май няма да е зле да понауча нещо за тая работа, че да съм в час.
— Всичко е доста тромаво — той обхвана с жест стаята. — Тук долу, в реалния живот, в сравнение с това, което виждаш в шпионските филми и по телевизията, още сме далеч от онази скорост и капацитет, даже очилата за инфрачервено и нощно виждане, които ползват във Виетнам, са на светлинни години от рентгеновите очила, но нещата се развиват експоненциално и една хубава утрин хората ще се събудят и ще осъзнаят, че са под наблюдение, от което няма как да избягат. Бегълците няма да могат да се чупят повече сигурно защото просто вече няма да има места за бягство.
Кафемашината изригна в шумно изпълнение със синтезирани вокали на Volare.
— Фриц я програмира така. Аз сигурно щях да избера Java Jive.
— Старичко парче.
— Всичко е данни. Единици и нули. Всичко е възстановимо. Вечно е подръка.
— Жестоко.
Кафето не беше зле предвид роботския му произход. Спарки се опита да покаже на Док какво е код.
— О, да бе — спомни си Док тогава, — тази ваша мрежа включва и болници, нали? Например, ако някой е отишъл в спешното, можеш ли да му провериш състоянието?
— Зависи къде е.
— Вегас?
— Може би евентуално през университета на Юта, нека да видя. — Настана суматоха от пластмасови перкусии и зелени извънземни глифове на екрана и след малко Спарки продължи: — Излиза ми „Сънрайз“ и „Дезърт Спрингс“.
— Тя би трябвало да е записана или като Бийвъртън, или като Фортнайт. И наскоро, мисля.
Спарки написа още нещо и кимна.
— Окей, в болница „Сънрайз“ излиза Трилиум Фортнайт, домашен адрес в Ел Ей, приета е била със сътресение, порезни рани, следи от побой… После е била лекувана и под наблюдение две… три нощи, след това родителите й са си я прибрали… така като гледам — миналия вторник.
— Тя е. — Той погледна към екрана през рамото на Спарки. — Я виж ти, тя е. Ами. Мерси, пич.
— Добре ли си?
В тона му се усещаше нетърпение да се върне към работата си.
— Защо да не съм?
— Не знам. Изглеждаш ми малко странно, а и повечето хора на твоята възраст ми викат „хлапе“.
— Ще отскоча до „Зъки“, искаш ли да ти донеса нещо?
— Огладнявам чак след полунощ и тогава просто звъня на „Пица Мен“.
— Добре. Кажи на Фриц, че му дължа пари. А ще бъде ли проблем, ако от време на време ви навестявам, обещавам да не се пречкам много?
— Никакъв. Даже ще ти помогна да си направиш своя система, ако искаш. Вълната на бъдещето е това все пак, нали така.
— Нереално, пич.
В „Зъки“ Док седна на бара и поръча кафе и цял пай с шоколадов крем и прекара известно време в упражнението да реже четиресет и пет градусови парчета, да ги слага едно по едно в чинията и да ги яде с вилица, но накрая просто хвана останалото с две ръце и го довърши.
Магда дойде да го види.
— Да ти донеса малко пай към това?
— Нощна смяна си — каза Док.
— Винаги съм си била по-скоро нощна птица. Къде е оня Фриц, не съм го виждала от доста време.
— Някъде в пустинята е, така чух.
— То и ти си хванал тен, като гледам.
— Познавам един пич с лодка, оня ден се повозихме.
— Хванахте ли нещо?
— Основно пихме бира.
— Звучиш като съпруга ми. Един ден решиха да идат до Таити, стигнаха до Терминал.
Док се навечеря и запали цигара.
— Щом са се върнали живи и здрави.
— Не помня, да ти кажа. Имаш малко бита сметана на ухото.