Тя видя къде гледа Док:
— Хероин — престори се, че му обяснява. — Изсмуква калция от системата ти като вампир, употребявай го известно време и зъбите ти ще отидат на майната си. И — хоп! — от дете на цветята магически се превръщаш в пълна развалина. Това е хубавата част. Ако продължиш да го употребяваш… Ами…
Тя се изправи и започна да снове наоколо. Не беше от ревлите, но сновеше — нещо, което Док ценеше, защото така информацията не спираше да тече, имаше си ритъм даже. Преди няколко месеца според Хоуп съпругът й Кой Харлинджър починал от свръхдоза хероин. Доколкото му позволяваше паметта на тревоман, Док си спомни името и дори новината във вестниците. Кой свирел за „Дъ Бордс“, сърфбанда, появила се в началото на шейсетте, считана за пионер в областта на електрическия сърфрок, а в последно време представител на поджанр, който самите й членове определят като „сърфделичен“, отличаващ се с разстроени китари, особени модалности, като например постдикдейлски хиджазкар, изкрещени неразбираемо препратки към спорта, както и радикални звукови ефекти, с каквито сърфрокът винаги се е отличавал, вокални звуци, фийдбек от китари и духови инструменти. Както бяха коментирали от „Ролинг Стоунс“: „Новият албум на «Дъ Бордс» ще накара Джими Хендрикс да иска да слуша сърфрок отново“.
Личният принос на Кой към това, което продуцентите на „Дъ Бордс“ скромно бяха определили като техния „Макаха на звука“, се изразявал в това да тананика през платъка на тенорен, а понякога и алт-саксофон в хармоничната част заедно с мелодията, която свирел в конкретния момент, сякаш инструментът е едно огромно казу, като цялото това нещо било подсилено от звукосниматели на „Баркъс-Бери“ и усилватели. Бил най-силно повлиян, според роккритиците, които забелязали това, от Ърл Бостик, Стан Гец и легендарния студиен тенор от Ню Орлиънс Лий Алън.
— В областта на сърфсакса — сви рамене Хоуп — Кой беше исполин, защото си правеше труда да импровизира от време на време, вместо да се движи по обичайната схема с повтарящите се нота по нота втори и трети припев.
Док кимна неловко.
— Не ме разбирай погрешно, обожавам сърфрока, идвам от родната му земя, още си пазя старите сингли на „Чантейс“, „Трашмен“, „Халибътс“, но си права, някои от най-лошите примери за блус в историята на музикалните записи ще могат да бъдат намерени в кармичните досиета на сърфсаксофонистите.
— Не в творчеството му бях влюбена. — Каза го така неемоционално, че Док се осмели да огледа очите й за издайнически блясък, но тази жена нямаше никакво намерение да пуска кранчето на вдовството, поне не на този етап. Междувременно, тя продължи с разказа си за миналото: — Първата ни среща с Кой трябваше да е романтична, защото по онова време друго, освен романтика нямаше, но вместо това беше гнусна и мръсна, и то в „Оскарс“ в Сан Исидро…
— Олеле майко.
Док веднъж или два пъти бе посещавал и благодарение на Божията милост си бе тръгвал невредим от прословутия „Оскарс“, разположен точно от другата страна на границата с Тихуана, чиито тоалетни гъмжаха ден и нощ от нови и стари наркомани, току-що върнали се в Щатите, за да повърнат натъпкания в балони и глътнат продукт от пазара в Мексико.
— Точно бях нахлула в една от кабинките в тоалетната, без изобщо да проверявам има ли някой вътре, и бях пъхнала пръст в гърлото си, когато видях, че там е седнал Кой с типичното си за гринго храносмилане и се готви да разтовари самосвала. И двамата се облекчихме в един и същ момент, направихме всичко в повърнато и лайна, аз бях заровила лице в скута му, а той — за да усложни още повече ситуацията — се беше надървил.
— Ами…
— Още преди да стигнем до Сан Диего, бяхме започнали да се боцкаме заедно на задната седалка в нечий ван, а по-малко от две седмици по-късно, като в потвърждение на интересната теория, че на сам човек наркотиците му излизат по-скъпо, се оженихме и преди да се усетим, на бял свят се появи Аметист, която не след дълго благодарение на нас заприлича на ето това.
Тя подаде на Док няколко полароида на бебе. Видът на детето го шокира: подуто, червено лице, празен поглед. Не можеше дори да си представи как ли изглежда момиченцето сега и кожата направо го заболя от тревога.
— Всички познати любезно ни обърнаха внимание на факта, че хероинът отива в кърмата ми, но кой можеше да си позволи да купува бебешка формула? В очите на родителите ми двамата с Кой бяхме в плен на ужасно робство, но ние виждахме единствено свобода — онзи безкраен цикъл от избори, които не са никакви избори, — хаотичен свят, редуциран до един-единствен въпрос: как да осигуриш следващата доза. „А пък и с какво толкова боцкането е по-различно от вечерните коктейли на нашите?“, мислехме си. А и кога всъщност всичко стана толкова драматично? Хероин в Калифорния? Господи. Правиш крачка и стъпваш на торбичка — толкова често, че на всяка би трябвало да пише „Добре дошли“. Бяхме щастливи и глупави като пияниците, смеехме се и прозорците бяха вратите ни, обикаляхме нормалните квартали, избирахме си някоя къща на случаен принцип, питахме дали можем да използваме тоалетната, влизахме вътре и започвахме да се дупчим. Естествено, това вече е невъзможно, защото Чарлс Менсън и свитата му прецакаха всичко. Дойде краят на един особен вид невинност, на онова нещо у нормалните, което ни пречеше да ги намразим напълно: искреното им желание понякога да помогнат. Няма го вече. Поредната традиция от Западния бряг, отишла на боклука заедно с трипроцентния продукт.