Току-що завършил обществения колеж Ондас Нудозас, Док, известен по онова време просто като Лари Спортело, бе започнал да изостава с вноските за колата. Агенцията, която бяха пратили, за да събере дълговете, „Сгепсахме те! Издирвания и прехвърляния“, реши да го наеме като стажант-издирвач на длъжници, докато не си изработи задълженията. Преди да се е почувствал достатъчно комфортно, за да пита защо, вече бе затънал надълбоко.
— Готино е — отбеляза веднъж около седмица след като бе започнал работа, докато той и Фриц Драйбийм седяха в паркираната кола някъде в Ръсида по време на следене, което се очертаваше да продължи цяла нощ.
Фриц, от двайсет години в бизнеса, врял и кипял, кимна.
— Даа, а чакай да видиш като почнат бонусите за причинено главоболие.
Това беше термин на счетоводителя Милтън. И Фриц, съвсем картинно, започна да описва някои от видовете мотивация, която клиентите, най-често онези, отпуснали заеми при висока лихва, са използвали, когато са се обръщали към агенцията.
— И от мен се очаква да сритам нечий задник? Кой би се хванал на това?
— Ще имаш право да носиш оръжие.
— Никога не съм стрелял през живота си.
— Е… — и протегна ръка под седалката.
— Що… за „оръжие“ е това?
— Хиподермичен комплект.
— Знам, но с какво се очаква да го пълня?
— Серум на истината. Същият, който използват и от ЦРУ. Просто им го забиваш някъде, където ти е удобно, и преди да си мигнал, те ще почнат да приказват като надрусани със спийд, няма да млъкнат, докато не ти разкажат всичко, включително за притежания, дето ги нямат.
Лари реши да прибере комплекта в несесерче за бръснене от имитация на крокодилска кожа със зловещ вид, което бе намерил на разпродажба в Студио Сити. Много бързо забеляза колко много от длъжниците, които той и Фриц навестяваха, изглеждаха неспособни да отлепят очи от него. Осъзна, че ако има късмет, няма да му се наложи да прави друго, освен просто да дръпне ципа му. То така и не стана инструмент на занаята му, но се превърна в полезен елемент от реквизита, който с времето му спечели прякора „Док“.
Днес Док откри Фриц да човърка нещо под капака на един додж супер бий в подготовка да се отправи на поредното събиране на задължения.
— Здрасти, Док, на нищо не приличаш.
— Де да можех да кажа същото и за теб, свежарке. Строяваш ли ги карбураторите?
— Мисля само с чисти мисли и не пуша нищо, отглеждано в бойна зона, това е тайната ми и тя би помогнала дори на теб, ако не беше така лишен от самоконтрол.
— Аха, ами, явно имам късмет, че мозъкът ти е кукуряк днес, защото трябва спешно да намеря един човек… бившата ми — Шаста Фей.
— Искаш да кажеш гаджето на Мики Улфман. Обаждаме ви се от кабинета на д-р Реалност, отдавна не сте идвали на преглед.
— Фриц, Фриц, с какво те обидих?
— Всяко ченге от ПУЛА и шерифството ги търси. Кой, мислиш, ще ги намери пръв?
— Съдейки по случая с Менсън, бих заложил на някой случаен идиот от улицата.
— Заповядай да ти покажа нещо — той покани Док с жест в офиса си. Милтън, счетоводителят, облечен в елек неру на цветя, окичил врата си с няколко връвчици с раковини, а лицето си с яркожълти очила за стрелба, вдигна очи с широка усмивка в облак от аромат на пачули и им махна вяло, докато те вървяха към задната стая.
— Изглежда щастлив.
— Бизнесът върви добре, и то изцяло благодарение на… — той отвори вратата. — Кажи ми колко от случайните идиоти, които познаваш, разполагат с нещо подобно.
— Леле, Фриц.
Беше като да си в научнофантастична коледна елха. Червени и зелени светлинки примигваха навсякъде. Имаше компютърни шкафове, конзоли с включени видеоекрани и буквено-цифрови клавиатури и кабели, плъзнали по пода сред неизметени купчинки големи колкото насекомо правоъгълничета, перфокарти IBM, както и копирни машини тип „Гестетнер“ в ъгъла, а над всичко това — по протежение на стените — усилено се въртяха лентите на магнетофони „Ампекс“.