— Може ли да видим какво има в тази хубава чантичка, господине?
— Няма нищо, освен обяда ми — увери го Док.
— О, ще се погрижим да си получите обяда.
— По-спокойно, Спортело просто си върши работата — Бигфут се престори, че озаптява другото ченге. — Опитва се да разбере какво се е случило с Мики Улфман, също като нас. Имаш ли какво да споделиш по въпроса, Спортело? Кой… извини ме, как я кара госпожата?
— Силна жена е тя — Док кимна искрено.
Зачуди се дали да не отвори темата, за която му бе споменал Пат Дюбоне — колко гъсти са Бигфут и Мики, но имаше нещо подозрително в начина, по който другото ченге ги слушаше… някак прекалено внимателно, като човек — ако трябва да сме параноични — под прикритие, който докладва на друго ниво в самото ПУЛА и работата му всъщност е да не изпуска Бигфут от очи…
Твърде много поводи за размисъл. Док пусна в действие най-вялата си тревоманска усмивка.
— Пичове, вътре има ваши колеги, но никой не ме запозна с тях. Може даже да са федералес, кой знае.
— Обожавам, когато някой случай отиде на майната си — отбеляза Бигфут с грейнала усмивка. — А ти, Лестър?
— Горе главата, компадре — каза Лестър и тръгна обратно към колата, — и нашият ден ще дойде.
Отпрашиха с надута сирена — ей така, за кеф. Док се настани в колата си и се загледа в дома на Улфман.
Нещо не му даваше мира от известно време и то беше следното: какво точно се случваше с Бигфут и защо непрестанно се возеше с патрулки нагоре и надолу? Доколкото Док знаеше, детективите в костюм и вратовръзка караха необозначени седани, обикновено двама в екип, също като униформените. Но той не можеше да се сети някога да е виждал Бигфут в компанията на друг детектив…
О, я чакай малко. Нещо започна да придобива очертания в дебрите на перманентния смог, както самият той определяше паметта си — някакъв слух, вероятно споделен му от Пат Дюбоне, за партньор на Бигфут, който е бил застрелян по време на работа преди години. И оттогава, както гласеше историята, Бигфут работи сам, без да иска или пък без отгоре да му спускат заместници на колегата. И ако Бигфут наистина продължаваше да е в полицейски траур, тогава той и мъртвецът ще да са били извънредно близки.
Тази връзка между партньорите беше май единственото нещо в ПУЛА, на което Док се възхищаваше. На фона на огромния и изпълнен с тъга опит на Управлението с корупцията и злоупотребата с власт ето че имаше нещо, което полицаите не бяха продали, ами запазили за себе си, нещо, изковано в опасните мигове на несигурност между живота и смъртта, бележещи всеки работен ден — нещо истинско, което заслужаваше уважение. В което нямаше място за преструвки, в което въпросът за купуването му с услуги, пари, промоции просто не стоеше, защото нищо от целия спектър на капиталистическите стимули не можеше да ти осигури петте секунди пазене на гърба в наистина важните моменти; беше нещо, за което човек трябваше да се бори, излагайки жалкия си задник на опасности отново и отново. Въпреки че не знаеше в детайли историята на Бигфут и покойния му партньор, Док пак би заложил запасите си от трева за следващата година, че ако Бигфут, колкото и невероятно да е, бъде накаран да състави списък с хората, които обича, този пич щеше да е сред първите имена.
Какво обаче значеше това? Че Док ще тръгне да дава акъл на Бигфут ли? Ненене, лоша идея, напомни си Док, лоша идея, просто остави човека да се справя сам със скръбта си или каквото там го мъчи, не се меси, става ли?
Става, отговори си сам Док, нямаш проблем, човече.
Шест
След като не успя да я намери у дома й, Док се принуди да звънне направо в офиса на заместник-прокурор Пени Кимбал в центъра. Една среща за обяд тъкмо бе отпаднала и тя се съгласи да го включи в програмата си. Док се озова в някакво странно заведение за хранене в Скид Роу, точно до Храма, където прекалени ценители на виното, току-що станали от спалните си чували в свободните пространства зад това, което бе останало от стария Никъл, се смесваха с тълпа от съдии от Висшия съд, излезли за кратка почивка, а също така и с популация от адвокати в костюми, чиито високодецибелни брътвежи ехтяха между огледалните стени, разклащаха и на моменти даже почти събаряха бутилчиците с мускатово и токайско вино, подредени в пирамиди зад топлите витрини.
След малко пристигна и Пени, пъхнала небрежно ръка в джоба на сакото си и увлечена в културен разговор с група чисти и спретнати колеги. Носеше слънчеви очила и един от онези бизнес костюми от сив полиестер с много къса пола.