— Този случай Улфман-Чарлок… — бе поздравът, който отпрати към Док — по всичко личи, че едно от старите ти гаджета е основен заподозрян, а?
Не че той бе очаквал приятелска целувка или нещо от рода — колегите й ги гледаха все пак и не му се искаше да прецака театъра, както би могло да се определи поведението й. Тя сложи куфарчето си на масата и седна срещу Док, без да откъсва очи от него — несъмнено техника от съдебната зала.
— Току-що разбрах, че е напуснала града — каза Док.
— Ще перифразирам въпроса си… колко близки бяхте с Шаста Фей Хепуърт?
Самият той се питаше същото от известно време, без обаче да може да си отговори.
— Всичко свърши преди години — каза. — Или месеци? Започнаха да я вълнуват други неща. Дали ми разби сърцето? И още как. Ако не се беше появила ти, скъпа, кой знае колко зле щеше да стане положението.
— Факт, тотално беше сдал багажа. Но да оставим сега миналото, кажи, имал ли си какъвто и да е контакт с госпожа Хепуърт, да речем, в последната седмица и нещо?
— Интересно е, че питаш. Обади ми се няколко дни преди да изчезне Мики Улфман, разказа ми някаква история за това как жена му и гаджето й планират да преместят Мики в стая с меки стени и да му свият парите. Така че силно се надявам вие или ченгетата, или който и да е, да обърнете внимание на това.
— А твоят дългогодишен опит като частен детектив би ли определил това като информация, която заслужава внимание?
— Сещам се и за по-лоши… о, чакай, сега загрях, просто ще игнорираш това. Нали? Някаква хипи мацка с проблеми с гаджето и мозък, разбъркан от трева, секс и рокендрол…
— Док, никога не съм те виждала толкова развълнуван.
— Щото обикновено сме на тъмно.
— Аха. Е, очевидно не си споделил нищо от това с лейтенант Бьорнсен, когато те е закопчал на местопрестъплението.
— Обещах на Шаста, че първо ще говоря с теб, за да видя може ли някой от съда да помогне. Звънях ти ден и нощ, но никаква реакция, и изведнъж — Улфман го няма, Глен Чарлок е мъртъв.
— А Бьорнсен, изглежда, смята, че е съвсем логично и ти да си сред заподозрените.
— „Изглежда“… обсъждала си ме с Бигфут? Леле, какво да кажа, човек не може да има доверие на мацка от дълбоката суша, първа директива на плажа, след всичко, което бяхме един за друг, но щом ще е така, окей, както пее Рой Орбисън — и той драматично й подаде китките си, — давай и да се свършва…
— Док. Шшшт. Моля те. — Толкова беше сладка, когато се засрамеше, сбръчкаше носле и всичко останало, но това не траеше дълго. — Освен това може пък наистина да си го извършил, това минавало ли ти е през ума? Може съвсем удобно да си забравил, както често ти се случва, и особената ти реакция в момента да е типично извратеният ти начин да си признаеш?
— Да, но… Как бих могъл да забравя нещо такова?
— Трева и кой знае какво още, Док.
— Хайде сега, та аз не пуша много.
— О? Колко джойнта на ден, средно?
— Ъъъ… трябва да видя в дневника си…
— Слушай, случаят е възложен на Бьорнсен, само това ще кажа, и той ще разпита стотици от вас…
— От нас. С други думи, да го чакам да влезе направо през шибания ми прозорец.
— Според полицейските доклади в предишни случаи вратата ти нерядко е била барикадирана.
— Чела си досието ми? Пени, ама на теб наистина ти пука за мен! — изречено с поглед, замислен като признателен, но който всичките тези огледала наоколо, както осъзна Док, когато мерна отражението си, някак успяха да превърнат в кървясало блещене на поредния тревоман.
— Мисля да си взема сандвич. Ти искаш ли? Има с шунка, с агнешко и с телешко.
— Може просто Зеленчука на деня.
Док я изгледа как отива на опашката. В каква прокурорска игра се опитваше да го вкара? Искаше му се да й вярва повече, но браншът не прощаваше на никого, а животът в Ел Ей през психеделичните шейсет предоставяше толкова много аргументи в подкрепа на това, че не беше нужно човек да пали джойнт, за да ги търси, а седемдесетте не се очертаваха по-обещаващи.
Пени знаеше повече за случая, отколкото казваше на Док. Той познаваше достатъчно добре хитрините, до които прибягваха адвокатите, когато искаха да скрият дадена информация — предаваха си това знание един на друг, посещаваха съботно-неделни семинари в мотели в Ла Пуенте с единствената цел да усъвършенстват мазническите си умения, — и нямаше причина, уви, Пени да е изключение.