Тайни Тим продължаваше да пее същата песен. А докато вървеше из триизмерния градски лабиринт, Док забеляза, че по-ниските му нива са малко влажни. Когато водата вече бе стигнала до глезените му, започна да схваща за какво иде реч. Цялата тази безкрайна структура потъваше. Той започна да катери стълби към все по-високи и по-високи нива, но водата го следваше неизменно. Вече на ръба на паниката и увлечен в реденето на псувни по адрес на Вехи, който май пак го бе насадил хубаво, той по-скоро усети и не толкова видя лемурския дух водач Камукеа като сянка на дълбока яснота… Трябва да се махнем, каза гласът право в ума му.
Понесоха се един до друг, близо до върховете на тихоокеанските вълни. Хоризонтът обещаваше мрачно време. Някъде пред тях едно бяло петно започна да добива очертания и да нараства и бавно се превърна в платната на шхуна с удължена мачта, която плаваше с пълна скорост в свежия бриз. Док разпозна „Златният зъб“. „Съхранена“, поправи го тихо Камукеа. Това не беше корабче от сънищата — не, всяко платно и елемент от такелажа си вършеха работата и Док чуваше плющенето на плата и скърцането на дървото. Той се насочи към левия борд на шхуната и там видя как Шаста Фей, дошла тук, както изглеждаше, по неизвестна принуда, седи сама и се взира в далечината, към дома, който е напуснала… Док се опита да извика името й, но разбира се, тук думите бяха просто думи.
Не се тревожи за нея, успокои го Камукеа. Всичко ще бъде наред. Ето още нещо, което трябва да научиш, защото това, което трябва да научиш, е това, което ти показвам.
„Не съм сигурен, че те разбирам, човече.“ Дори и сега Док можеше да усети колко безмилостно — въпреки попътния вятър и лекото плаване — този честен, стар риболовен съд бе населен, обладан от древна и зла енергия. Как беше възможно това място да е безопасно за Шаста?
Доведох те дотук, но сега ще трябва да се върнеш сам. Лемуриецът изчезна и Док остана да се оправя сам на тази нищо и никаква височина над Тихия океан, да търси път навън от този водовъртеж от корозирала история, да открие как да предотврати бъдещето, което му изглеждаше мрачно накъдето и да се обърнеше…
— Всичко е наред, Док.
Сортилидж не спираше да повтаря името му. Бяха навън, на плажа, беше нощ, Вехи го нямаше. Океанът бе съвсем наблизо, тъмен и невидим, с изключение на сиянието, където вълните се разбиваха тежко като бас-линията на някаква велика и неудържима рокендрол класика. Тревоманско веселие се изливаше на талази от уличките на Гордита Бийч.
— Е…
— Не го казвай — предупреди го Сортилидж. — Не казвай „Нека ти разкажа за трипа ми“.
— Не беше логично. Значи, бяхме на някакво…
— Бих могла или да затворя устните ти, като ги натисна леко с пръст, или… — тя сви ръката си в юмрук и я приближи до лицето му.
— Ако твоят гуру Вехи не ме е прецакал пак…
След около минута тя каза:
— Какво?
— Ъ? За какво говорех?
Осем
Бланката за вносна бележка, която Слоун бе дала на Док, беше от „Спестявания и заеми Арболада“ в Охай. Това според леля Рийт беше една от няколкото фирми за влогове и кредити, в които Мики имаше контролиращ пакет акции.
— А клиентите им? Как би ги описала?
— Частни лица със собствени къщи, на наш жаргон им викаме „нещастници“ — отговори леля Рийт.
— А заемите, там има ли нещо необичайно?
— Скотовъди, местни предприемачи, тук-таме някой розенкройцер или теософист — о, също така и „Хрискилодон“, които в последно време имат сума ти строителни и ландшафтни проекти, предлагат и кичозен, но скъп вътрешен дизайн.
Сякаш малко чукче удари триизмерния гонг в главата на Док и той си спомни, че бе мернал неясната чужда дума на една снимка в дома на Слоун.
— Това как се пише и какво значи?
— Тук на бюрото трябва да има тяхна брошура, нейде из прекамбрийския слой, ако не се лъжа… аха! Ето: „Разположен в живописната долина Охай, институтът «Хрискилодон», взел името си от древна индийска дума, значеща «покой», може да осигури тишина, хармония със Земята и безусловна съпричастност за всички, изложени на емоционален риск вследствие на безпрецедентно стресиращия начин на живот през шейсетте и седемдесетте.“