— Определено звучи като лудница за баровци.
— Не може да се каже кой знае колко от снимките, до една са направени с грес по обектива, все едно са за момичешко списание. Тук има телефонен номер. — Док го преписа, а тя добави: — И между другото, обади се на майка си.
— О, мамка му. Да не се е случило нещо?
— От седмица и половина не си й звънял, това се е случило.
— Работа.
— Ами, последната й версия е, че си станал дилър на трева. То и аз с такова впечатление оставам, да ти кажа.
— Ясно, ами, като се има предвид, че Гилрой е този с нормалния живот, нали е мениджър операции или както там се води, осигурил е внуци, земи, какво ли не, така че няма какво да се чудим, че аз съм синът, в чийто врат дишат наркотата.
— На мен ли ми го казваш, Док, та аз още не можех да говоря, а вече исках да се махна от онова място. Ако знаеш колко пъти са ме хващали, докато се опитвам да избягам, подкарала розовата си триколка с миля в минута през лехите с цвекло. Винаги ме връщаха с крясъци. Много добре знам какво е в Сан Хоакин, хлапе. И все пак, Елмина казва, че гласът ти й липсва.
— Ще й се обадя.
— И е съгласна с мен, че трябва да хвърлиш едно око на оня двуакров имот в Пакоима.
— Не са за мен тези работи, човече.
— Още е на пазара, Док. И както казваме в бранша, намери си място, докато си млад.
Лео Спортело и Елмина Брийз се бяха срещнали през 1934-та на Най-големия турнир по реми на открито в света, който се провеждал всяка година в Рипон. Лео, посягайки към една от изхвърлените й карти, казал нещо от рода на: „Сигурна ли си, че не я искаш?“. И както го разказваше Елмина, в мига, в който очите й се откъснали от картите й и срещнали неговите, била сигурна като в Спасителя какво всъщност иска. По онова време тя още живеела с родителите си, учела за учител, а Лео имал хубава работа в една от винарните, известна с подсиления си продукт, който се продавал из градовете на крайбрежието под името „Миднайт Спешъл“. Достатъчно било Лео само да подаде глава през вратата, и бащата на Елмина почвал да имитира У. К. Фийлдс: „А? Другарчето на всички смо-о-о-кове… да-а-а-а…“. Лео решил да започне да носи по бутилка всеки път, когато идвал да вземе Елмина за среща, и не след дълго бъдещият му тъст започнал да купува цели каси от виното, като се възползвал и от отстъпката за служители на Лео. Първото вино, което Док бе опитал, беше „Миднайт Спешъл“ — елемент от концепцията на дядо Брийз за отглеждане на деца.
Док беше вкъщи и гледаше полуфинала на дивизията между „Севънти сиксърс“ и „Милуоки“, основно заради Карим Абдул-Джабар, на когото се възхищаваше още от времето, в което беше Лю Алсиндор, когато по средата на един фаст брейк осъзна, че някакъв глас от улицата вика името му. За миг през ума му мина, че навън е леля Рийт, която тайно в решила да продаде мястото изпод носа му и сега го показва в този неподходящ час на двойка от дълбоката суша, избрана специално заради супердосадните характеристики на двете й половинки. Когато стигна до прозореца, му светна, че се е подлъгал от близкото звучене на гласовете, защото на улицата стоеше майка му Елмина и обсъждаше нещо с Еди Отдолу. Тя вдигна очи, видя Док и започна да маха весело.
— Лари! Лари!
Зад нея, паркиран до една друга кола, се виждаше олдсмобил от 1969-а и Док мерна как от прозореца се подава смътната фигура на баща му Лео, захапал евтина цигара, чийто връх ту присветваше, ту угасваше. Док си представи, че е на релинга на стар океански лайнер, тръгнал от Сан Педро за — най-идеално би било за Хавай, макар че и Санта Моника ставаше, и започна да маха.
— Мамо! Татко! Качвайте се!
Засуети се из апартамента, отвори прозорците, усили вентилатора, нищо че притесненията, свързани с настанилата се в килима, на дивана, в картината от кадифе миризма на марихуана бяха закъснели с години.
— Къде да я паркирам? — провикна се Лео.
Добър въпрос. Най-милото нещо, което някой бе казвал по адрес на паркирането в Гордита Бийч, бе, че е нелинейно. Правилата се променяха непредвидимо от пресечка на пресечка, а често и от място на място, сякаш следваха дяволски план, създаден от анархисти с цел да разгневят до такава степен шофьорите, че те да се съберат на тълпа един ден и да щурмуват сградата на градската управа.
— Ей сега слизам — каза Док.