— Под какво име сте отседнали там?
— Обичайното.
— Татко, може да е важно.
— Добре, обаче се опитай да ни разбереш, просто напоследък с майка ти сме развили нещо като навик уикендите да отсядаме под фалшиви имена в различни мотели по добрата стара 99-а. Преструваме се, че сме женени за други хора и се срещаме тайно. Няма да те лъжа, голям купон става. Както казват хипитата, щом те кефи, супер, нали?
— Значи на рецепцията не фигурирате по никакъв начин като Спортело?
Лео му отвърна с една от онези колебливи усмивки, които бащите използват, за да отклонят синовното неодобрение.
— На мен ми харесва да се подвизавам като Франк Чеймбърс. От „Пощальонът звъни винаги два пъти“, сещаш се, нали? Майка ти пък използва Кора Смит, но за нищо на света не се издавай пред нея, че съм ти казал.
— Значи е било грешно набран номер. — Док видя стека с бира, оказа се, че е бил пред очите му през цялото време. Сложи няколко кенчета във фризера с надеждата, че няма да забрави, че го е направил, и нищо няма да експлодира, както обикновено. — Е, татко, наистина съм шокиран и от двама ви.
Той прегърна Лео и двамата останаха така достатъчно дълго, за да им стане неудобно.
— Какво е това сега? — попита Лео. — Смееш ни се.
— Не. Не… Смея се, защото и аз обичам да използвам същото име.
— Ха. От мен си го наследил.
По-късно обаче, някъде около три сутринта или пък четири, в един от онези пусти часове Док бе забравил за чувството си на облекчение и помнеше единствено колко много го бе уплашило всичко това. Защо бе заключил автоматично, че някъде там има нещо, способно с лекота да намери родителите му и да ги изложи на опасност? Най-често в подобни случаи отговорът беше: „Ставаш параноичен“. Но в този бранш параноята беше едно от средствата на занаята — насочваше те в неподозирани до момента посоки. Някои послания идваха от отвъдни места, ако не от самата лудост, то най-малкото изпод тонове злонамерена мотивация. И накъде му казваше да гледа този китайски глас в средата на нощта, когато и да се падаше тя в „Скайхук Лодж“?
На следващата сутрин, докато чакаше машината да направи кафето му, Док погледна през прозореца и видя как Санчо Смилакс, седнал зад волана на класическата си за крайбрежните градове кола, тъмнолилав „Мустанг 289“ с интериор от черен винил и ауспух, от който се носеха ниски и протяжни пулсиращи звуци, се опитва да не блокира уличката.
— Санч! Качвай се горе, имаме кафе.
Санчо запрепуска по стълбите и се спря на вратата, задъхан и с куфарче в ръка.
— Не знаех дали си тук.
— То и аз така. Какво става?
Санчо прекарал деня и нощта навън в компанията на отряд федералес на борда на скандално свръхоборудван морски съд, притежание на Департамента по правосъдие, който бил изпратен да провери мястото, където се предполагало, че „Златният зъб“ е потопил стока. Водолазите се гмурнали, за да огледат, и не след дълго, докато светлината над океана се променяла, започнали да вадят на повърхността контейнер след контейнер, всичките пълни с плътно опаковани в найлон пачки щатска валута, може би същите, които Куки и Хоакин вероятно все още търсеха, изпълнявайки заръката на Блонди-сан. Само че представете си каква била изненадата, когато отворили контейнерите и открили, че вместо обичайните големци — Вашингтон, Линкълн, Франклин и така нататък — на всички банкноти, независимо от деноминацията било лицето на Никсън. Пичовете от федералния отряд до един се сепнали за миг и се зачудили дали не халюцинират групово. Никсън се взирал яростно в нещо невидимо и намиращо се отвъд картуша, което сякаш го карало да се свива от страх, а очите му били странно нефокусирани, все едно е злоупотребил с някой нов азиатски психеделичен наркотик.
Според контактите на Санчо в разузнаването ЦРУ отдавна имало практика да слага лицето на Никсън на фалшиви северновиетнамски банкноти като част от схема за дестабилизиране на вражеската валута, която се състояла в изсипването на милиони такива ментета по време на рутинните бомбардировки на Севера. Но за никсънизирането на американската валута по този начин нямаше лесно за разбиране, камо ли приемане, обяснение.
— Какво е това? ЦРУ пак се е проявило, а тези пари не струват нищо.
— Не ги ли искаш? Тогава ги вземам аз.
— И какво ще правиш с тях?
— Ще похарча една пачка, преди хората да се усетят.
Според някои това било план за гавра с американския долар на китайски комунисти шегаджии. Гравьорската работа била прекалено изящна, за да не е с дяволско-ориенталски произход. Според други банкнотите били в обращение като заместители на официалната валута от доста време в Югоизточна Азия и даже били обменяеми на места в Щатите.