— На Глен Чарлок… — започна Док горе-долу в момента, в който тя каза:
— Сестра.
— Ами. Съжалявам за брат ви.
— Глен беше лайно, въпрос на време беше да му спрат сериала. Това, разбира се, не значи, че не искам да разбера кой е убиецът му.
— Говорихте ли с полицията?
— По-скоро те говориха с мен. Някакъв умник на име Бьорнсен. Не беше кой знае колко обнадеждаващ разговор. Имате ли нещо против да не се взирате така в циците ми?
— Кой… О. Сигурно съм се опитвал да… разчета нещо на тениската ви.
— Там има снимка. На Франк Запа.
— Така е… Та, значи, казвате… че лейтенант Бьорнсен ви е насочил към мен?
— Звучеше по-загрижен за изчезналия Мики Улфман, отколкото за убийството на Глен, което, като се имат предвид приоритетите на ПУЛА, не е голяма изненада. Но мисля, че ви е почитател. — Докато го казваше, оглеждаше офиса, а тонът й не звучеше много убедително. — Извинете, това в пепелника там наполовина изпушен джойнт ли е?
— Ах! Ужасно нелюбезно от моя страна, моля ви, вземете ето този, готов е за палене.
Ако в очакванията му фигурираше сцена с пушене а ла „Сега, пътешественико“ (1942), то такава не се случи — преди да е успял да повдигне елегантно вежда, Кланси грабна джойнта, щракна капачката на зипото си и го запали, а преди да е дошъл редът на Док, козът се бе смалил наполовина.
— Интересна е — отбеляза тя, когато най-накрая издиша.
След което установиха продължителен, а за Док и еректилен, контакт очи в очи.
Сега по-професионално, посъветва се той.
— Теорията в центъра е, че брат ви се е опитал да спре този, който е отвлякъл Мики, който и да е той, и е бил застрелян, защото си е вършел работата.
— Звучи прекалено сантиментално. — Тя се бе настанила и облегнала лакти на масата в голямата колкото будка кухня в зелено и фуксия. — Ако се е планирало отвличане, по-вероятно е Глен да е бил един от заговорниците. Готино е да ти плащат, за да гледаш лошо, но винаги, когато има истински неприятности, първият рефлекс на Глен е да се чупи.
— Значи, може би е станал свидетел на нещо, което не е трябвало да вижда.
Известно време тя си кимаше нещо на себе си. Накрая каза:
— Ами… да, такава е и версията на Борис.
— Кой?
— Друг член на мускулния патрул на Мики. До един са се покрили, но снощи Борис ми се обади по никое време. Свързват ни някои работи в миналото. Ако го видиш, ще си кажеш, че не е от хората, които не би искал да изнервяш, но повярвай ми, в момента се е посрал от страх.
— От какво?
— Не казва.
— Мислите ли, че би се навил да говори с мен?
— Може да пробваме.
— Телефонът е там.
— Ей, „Принцеса“, човече, и аз имах такъв. В смисъл моят беше розов, но и отровнозеленото е готино. Ще се жениш ли за тоя джойнт, или просто така си го държиш?
Телефонът имаше дълъг кабел и Кланси го занесе възможно най-далече от Док. Док отиде в тоалетната и се зачете в нещо от Луис Л’Амур, което бе забравил, че е там, докато тропането на Кланси по вратата не го върна обратно.
— Борис каза, че ще трябва да е на живо.
Същата вечер Док се срещна с Кланси, след като тя приключи смяната си, в един бар в Ингълуд и двамата отпрашиха към мотористки крайпътен ресторант на име „Накълхед Джак“ някъде край магистрала „Харбър“. Когато влязоха, джубоксът въртеше вечната класика на Дел Шанън Runaway и Док прие това за добър знак. Ниското ниво на кислород вътре бе повече от компенсирано от дим от всякакви националности.
Борис Спайви беше с измеренията, ако не и самоконтрола, на лайнмен в Националната футболна лига. Държеше щека за билярд, която изглеждаше голяма колкото палката в ръката на Зубин Мета.
— Кланси казва, че си го отнесъл заради Глен.
— Трябваше да ме пуснат. Бях на неподходящото място в грешния момент, това е. Намерили ме в безсъзнание на местопрестъплението. Още не знам какво точно се случи.
— Аз също, бях до Пико Ривера, за да видя годеницата си, Доунет. Играеш ли билярд? Как гледаш на ударите тип „масѐ“?
— Със смесени чувства.
— Аз ще открия.
За известно време масата за билярд се превърна в домакин на виещите се траектории на разни топки и няколко пъти целостта на покритието й бе застрашена от щеки, засилени под неразумни ъгли, докато накрая госпожа Пиксли, собственичката, не отиде при Док и Борис, въоръжена с мрачна усмивка и рязана ловна пушка, и в заведението не се възцари тишина.