— Борис, аз само изглеждам като зло копеле, в душата си обаче съм сантиментален като всяко друго бившо гадже. Моля те, забрави за Смит-а и ми кажи — кой друг според теб е бил притеснен от голямото раздаване, което Мики е планирал? Бизнес партньорите? Съпругата?
— Слоун? Той не споделяше нищо с нея, „не и преди да е приключило и одобрено от адвокатите ми“, така се изразяваше. Казваше също и че ако тя разбере за нещо, преди да е дошло времето, Асоциацията на калифорнийските адвокати ще обяви ден на благодарността за всеки нов в бранша.
— Обаче и на него са му трябвали адвокати, никой не почва да раздава милиони ей така, без да си е осигурил някаква техническа помощ.
— Знам само, че изведнъж из офисите на Мики плъзна цяла армия от типове в костюми — единствените, които мога да позная, като ги видя, са мормоните и ФБР-то, ако изобщо има разлика между тях, и още се чудя какви бяха онези при Мики.
— Възможно ли е да са били хора на Слоун? В смисъл тя да е разбрала все пак? Или да е започнала да надушва нещо? А какво ще кажеш за нейното приятелче, Ригс?
— Да, Шаста си мислеше, че той и Слоун кроят нещо. Вече беше започнала да се изнервя, а след това направо изтрещя. Мики й беше наел едно местенце в Ханкок Парк, от време на време се отбивах там, като не бях на смяна — нищо романтично, да знаеш, — и си личеше колко по-сигурна се чувства, когато не е сама. Всеки ден имаше нещо ново — обикалящи къщата коли, обаждания по телефона с мълчание от другата страна, типове, които я следят при всяко нейно излизане до „Елдорадо“.
— А дали е успяла да запише някои от номерата на колите?
— Знаех си, че това ще попиташ. — Борис извади портфейла си, намери там сгъната цигарена хартийка и я подаде на Док. — Надявам се имаш начин да ги провериш, без ченгетата да разберат.
— Един пич, за когото работих, има компютър. Ти защо страниш от ПУЛА? Струва ми се, че и на тях ще им е интересно кои са тези хора.
— Ти какъв доктор си, по напушването ли? В университета на коя планета каза, че си учил?
— Ти май мислиш… че ПУЛА имат пръст в цялата работа?
— Няма „май“ тука, Мики получи достатъчно предупредителни сигнали. Един негов приятел ченге му гостуваше честичко.
— Нека позная — рус, швед, говори странно понякога, отговаря на името Бигфут?
— Същият. Мен ако питаш, навърташе се там заради Слоун.
— Но все пак е предупредил Мики да… какво? Да не ходи в „Планетата на мацките“? Да не се доверява на телохранителите си?
— Знам ли… Но Мики не го послуша, той си обичаше да кисне в Ченъл Вю, най-вече в онова студио за масажи. Последното място, което би ни хрумнало, че може да бъде нападнато. Седиш си спокойно, правят ти готина свирка, и изведнъж се озоваваш в шибания Виетнам, щурмоваци навсякъде, от джакузитата изпълзяват водолазни екипи, мацки крещят и тичат насам-натам…
— Леле. Разказваш все едно си бил там, а не в Пико Ривера.
— Добре де, отбих се там за малко, само за да взема онова лилаво нещо, което Доунет така обича, нали го знаеш — изливаш го във ваната и почва да прави балончета?
— Балончета за вана.
— Точно. И като се върнах, всичко беше в разгара си, ама чакай малко, ти… ти нали каза, че си бил там през цялото време в безсъзнание ли, какво ли, как така не съм те видял?
— Може би защото аз наистина съм бил в Пико Ривера.
— Няма проблем. Стига да не си правил нещо с годеницата ми.
Двамата обмениха въпросителни погледи.
— Доунет — каза Док.
Усетиха характерното дългоходово бумтене на приближаващ се „Харли“. Беше едно от гаджетата на Кланси за вечерта, а зад него бе седнала самата Кланси.
— Всичко наред ли е? — извика тя, не й личеше да се вълнува много от отговора.
Борис свали прозореца и подаде глава навън.
— Тоя пич тука ме плаши, Кланс, къде ги намираш такива тежки омбрета?
— Ще ти звънна скоро, Док — провлачи Кланс.
Това подсети Док за старата песен на Рой Роджърс и той изпя четири такта от Happy Trails To You, докато Кланси и новият й приятел Обри, размахал ръка в ръкавица, се изнасяха от паркинга с рев, следвани от другарчето на Обри, Торндайк, и неговия „Електра Глайд Шовълхед“.
Десет
Обратно на плажа, Док се хвърли на дивана си и се понесе към съня, но едва пробил повърхностното напрежение и потънал в REM фазата, и телефонът започна с грозното си дрънчене. Миналата година един изтрещял тийн, познат напушеняк на Док, бе откраднал пожарния звънец от гимназията си по време на серия от вандалства и на следващата сутрин младежът, обхванат от угризение на съвестта и без никаква идея какво да прави със звънеца, бе отишъл при Док с предложението да му го продаде. Еди Отдолу, който бе работил известно време за телефонната компания и умееше да споява желязо, свърза звънеца с телефона на Док. Звучеше като готина идея, но само тогава, нито веднъж след това.