Обратно на плажа дъждът продължи да вали и всеки ден някой фрагмент от недвижимото имущество по хълмовете се свличаше надолу. В яките на продавачи на застраховки се стичаха вадички гел „Брилкрийм“, а дори с двулитровите флакони със спрей за коса, купени от безмитните зони, за стюардесите бе невъзможно да поддържат прическите си във вид, поне бегло наподобяващ модната линия. Проядените от термити къщи на Гордита Бийч до една бяха придобили консистенцията на напоена гъба и извиканите по спешност водопроводчици провираха ръце в тях, за да стиснат гредите и напречниците, а мислите им ги дърпаха към зимните им домове в Палм Спрингс. Хората започнаха да изтрещяват дори без да вземат нищо. Някакъв ентусиаст, който твърдеше, че е Джордж Харисън от „Бийтълс“, се опита да отвлече зазимения на пресечката между магистралите „Харбър“ и „Сан Диего“ дирижабъл на „Гудиър“ и да отлети с него към Аспен, Колорадо, в дъжда.
А дъждът имаше особен ефект върху Сортилидж, която тъкмо бе започнала да се вманиачава на тема Лемурия и трагичните й последни дни.
— Била си там в някой предишен живот — хипотезира Док.
— Сънувам я, Док. И понякога се будя и нямам никакво съмнение. Спайк се чувства по същия начин. Може би е от дъжда, но и двамата сънуваме едно и също напоследък. Ние не можем да намерим път обратно към Лемурия, затова тя се връща при нас. Надига се от дълбините… „Здрасти, Лийдж, здрасти, Спайк, доста време мина, а…“
— Говорила ви е?
— Не знам. Тя не е просто място.
Док обърна картичката от Шаста и се загледа в картинката отпред. Беше подводна снимка на руините на някакъв древен град — паднали колони и арки, рухнали подпорни стени. Водата беше свръхестествено прозрачна и сякаш излъчваше ярка синьо-зелена светлина. Насам-натам плуваха риби, които, предположи Док, бяха тропически. Всичко изглеждаше познато. Потърси дали някъде не пише името на фотографа, датата на авторското право, мястото на заснемане. Никъде. Сви си един джойнт, запали го и се замисли. Това сигурно е послание от място, различно от тихоокеанския остров, чието име той не можеше да произнесе.
Реши да се върне отново на адреса от дъската Уиджа, който — като територия на класическо напушеняшко премеждие — завинаги бе останал в паметта му. Денис тръгна с него като подкрепление.
Дупката в земята бе изчезнала и на нейно място се издигаше странно футуристична сграда. Отпред човек можеше да си помисли, че е някаква религиозна структура, беше гладка, тясна и конусовидна като църковна кула, но не точно. Който и да я беше издигнал, със сигурност бе разполагал с предостатъчен бюджет, защото отвън цялата бе покрита с варак. Другото, което Док забеляза, беше, че високата заострена конструкция е извита в посока, обратна на улицата. Направи няколко крачки към следващата пресечка и обърна глава, за да огледа мястото отстрани, и когато видя колко драматична е извивката и колко остър е върхът, най-накрая загря. Аха! Вярна на старата лосанджелиска традиция на архитектурно своенравие, тази структура представляваше шестетажен златен зъб!
— Денис, ще поогледам малко наоколо, в колата ли ще чакаш, или ще дойдеш с мен, за да ми пазиш гърба?
— Мислех да се пробвам да намеря пица отнякъде — каза Денис.
Док му даде ключовете от колата.
— Ъъ… в гимназия „Льойзингер“ имаше шофьорски, нали?
— Естествено.
— И помниш, че е с ръчно управление, не е автоматик, нали?
— Споко, Док.
И Денис отлепи.
Входната врата беше почти невидима, по-скоро ревизионна вратичка, сляла се с извиващата се фасада. Във фоайето, под изискан надпис в шрифт санссериф, гласящ „ЗЛАТЕН ЗЪБ ЕНТЪРПРАЙЗИС, INC/ЦЕНТРАЛЕН ОФИС“, и зад лична табелка със „Сандра, здрасти!“ на нея, седеше рецепционистка от азиатски произход в черен винилов гащеризон и с дистанцирано изражение, която го попита с полубритански акцент дали е сигурен, че не е сбъркал мястото.
— Това е адресът, който ми дадоха от клуб „Азиатик“ в Сан Педро. Тук съм да взема един пакет за шефовете.
Сандра взе телефона, натисна едно копче, промърмори нещо, изслуша някого, хвърли още един подозрителен поглед към Док и го поведе през фоайето към врата с цвят надраскан металик. Отне му не повече от стъпка-две, за да осъзнае, че тя е прекарала повече часове в някое доджо, отколкото той за целия си живот пред телевизора, и че беше от онези млади дами, чийто гняв е добре да не предизвикваш.