Откъм вратата дойде високо и силно дрънчене. Док вдигна очи и видя усмихната млада жена, руса, калифорнийка, доста прилична, облечена в минирокля на райета в множество различни „психеделични“ цветове и размахала енергично ръка, от което огромните й обици с формата на някакъв вид пагода се клатеха напред-назад и — всъщност — звънтяха.
— Имам час при доктор Руди за Поддръжка на усмивката.
Носталгична атака.
— Ей! Джапоника, нали? Джапоника Фенуей! Изобщо не очаквах да се срещнем тук.
Не беше от моментите, които се бе надявал или опасявал, че могат да се случат, макар че от време на време все някой му напомняше за древното индианско вярване, че ако спасиш нечий живот, ставаш завинаги отговорен за спасения, и той започваше да се чуди дали това може да се отнесе към отношенията му с Джапоника. Първият му платен случай като частен детектив, меко казано платен. Семейство Фенуей бяха тежки богаташи от Саут Бей, живееха на полуостров Палос Вердес в затворен анклав вътре във и без това затворения скъп комплекс Ролинг Хилс.
— И как очаквате да дойда при вас за среща — бе попитал Док, когато Крокър Фенуей, бащата на Джапоника, му се бе обадил в офиса.
— Ами ще трябва да се видим някъде извън стените, в равнината — бе отговорил Крокър, — например Ломита?
Беше случай с дъщеря беглец, в който всички факти бяха ясни и който определено не заслужаваше дневния хонорар, камо ли екстравагантния бонус, платен на Док след настояване от страна на Крокър, когато той получи дъщеря си — с едно липсващо от очилата й с телени рамки стъкло и повърнато в косата — на същото място, където с Док се бяха срещнали за първи път. Не беше ясно дали тогава тя изобщо бе обърнала внимание на Док, нито дали си спомняше кой е.
— И така! Джапоника! Какво правиш?
— О, основно бягам. От едно… място. Дето нашите не спират да ме пращат.
Оказа се, че става въпрос за „Хрискилодон“, същата фабрика за веселяци в Охай, която леля Рийт бе споменала и на която Слоун и Мики бяха дарили цяло крило. Док може и да беше спасил Джапоника от живот, помрачен от мъглив хипарски ужас, но по всичко личеше, че връщането й обратно в семейните обятия окончателно я бе вбесило. Върху неутралната повърхност на отсрещната стена Док зърна за миг образа на индианец в пълно индианско снаряжение, вероятно един от онези воини, отговорни за елиминирането на полка на Хенри Фонда във „Форт Апачи“ (1948), който се приближаваше към него със заплашителна и намръщена физиономия. Сега Док отговорен за луда бяла мацка. Какво планира Док по въпроса? Ако изобщо нещо.
— Извинете, ниски човече с къса коса? Добре ли сте?
И без да дочака отговор, блещукайки като стая, пълна с маниаци на амфети, слагащи коледната украса, се впусна в разкази за всевъзможните си бягства. Док усети, че го заболява глава.
След като губернатор Рейгън бе затворил голяма част от психиатричните заведения в щата, частният сектор се бе опитал по свой си начин да се възползва от това и прибягването до услугите му се бе превърнало в стандартния за Калифорния начин за отглеждане на деца. Семейство Фенуей вкарвали или изкарвали Джапоника от „Хрискилодон“ на базата на нещо като договор за поддръжка в зависимост от това как самите те се чувстват в конкретния ден, тъй като и двамата водели емоционален живот, отличаващ се с крайна наситеност и — често — с пълна некохерентност.
— Имало е дни, в които пускам неправилния тип музика и в следващия момент вече куфарите ми са стегнати, а аз чакам шофьора да ме откара.
Бързо-бързо „Хрискилодон“ започнал да привлича един определен тип тихи благодетели — мъже, макар че понякога имало и жени, на средна възраст, фокусирани върху младите и психически нестабилните. Шантави мацки и хипари купонджии! Защо го наричат Поколението на любовта? Елате в „Хрискилодон“ за един маниашки уикенд и ще разберете! Гарантираме пълна дискретност! Годината е някъде около 1970-а, дефиницията за „зрял“ вече е различна от тази от миналите времена. В процес е сред онези, които могат да си го позволят, масово и ожесточено отричане на хода на времето. Джапоника, пророчицата, ги виждала — пръснати из град, отдавна отдаден на илюзорните продукти, пътешественици, невидими за останалите, неподвижни, насочили очи от върховете на скали, надвиснали над булеварди, към други като тях, отдалечени на километри и години; връх приветства връх в здрача и в неясно как наложената тишина. По голите им гърбове трептят махови пера. Те знаят, че могат да полетят. Още един момент само, едно мигване във вечността, и ще се понесат нагоре…