Ако Слоун подкрепяше лудници с парите на Мики, защо името й не фигурираше никъде? Защо бе останала анонимна?
— Супер — каза Док.
— Елате, ще ви разведем и навън.
Когато излязоха, Док видя през маранята евкалиптови дървета, пътеки с колонади, неокласически храмове с фасади от мрамор, фонтани, захранвани от горещи извори. Всичко изглеждаше като дорисовките в старите филми, заснети по системата „Техниколор“. Заможни откачалки и техните асистенти се движеха насам-натам в далечината. Както и бе предположила леля Рийт, в ход беше сериозно подобрение на материалната база. Озеленители мятаха във въздуха и ловко улавяха дълги, извити кули от глинени саксии. Строители слушаха хардкор асид рокендрол от радиостанциите в камионите и удряха с чуковете си в същия ритъм. Екипи от настилчици насипваха асфалт с лопатите си, а валяци го изглаждаха.
Имаше тенис игрища, басейни и мрежи за волейбол на открито. Дзен градината според доктор Триплай била докарана от Киото, сглобена наново тук песъчинка по песъчинка и камък по камък, за да стане точно каквато е била там. Наблизо имаше церемониална камбана, а до нея Док забеляза странна сенчеста беседка, подобна на стоманената гравюра в някоя стара и вероятно забранена книга, от която се носеха напевни звуци.
— Терапевтична група за напреднали — каза Триплай.
Той поведе Док към скрито спираловидно стълбище и оттам слязоха в нещо като пещера — вътре беше влажно и слабо осветено. Температурата падна с двайсет градуса. Напевните звуци из мокрите коридори станаха по-силни. Триплай отведе Док до звукоизолирано пространство зад едностранни огледала и сред подземните сенки, зелени като аквариумна тиня, Док на мига разпозна една от дузината коленичили и облечени в роби фигури като Кой Харлинджън.
Така. Какво, по дяволите?
Оказа се, че неговото не е единственото познато лице тук. На един от наблюдателните прозорци се бе облегнал санитарят, който явно бе довел пациентите тук и сега чакаше, за да ги върне обратно. Убиваше времето с помощта на древната игра на навиване на вратовръзката нагоре, задържането й за минута под брадичката, последвано от повдигане на брадичката и пускане на вратовръзката да се развие надолу. Часове и часове кеф. Док забеляза вратовръзката, след като вече бе прекарал известно време в наблюдение на целия процес и когато го направи, или си помисли „Ебаси!“, или направо го извика, не беше сигурен кое точно, защото въпросната горила носеше една от специалните и направени по поръчка на Мики Улфман… не, всъщност абсолютно същата вратовръзка, която Док не бе успял да намери в дрешника на Мики, онази с Шаста на нея, пресъздадена в достатъчно подчинена поза, за да може да разбие сърцето на всеки бивш, ако той е в настроението за това, разбира се. Док успя да се върне в сегашно време точно навреме, за да чуе как доктор Триплай завършва обясненията си с някакъв заключителен коментар и го пита дали има въпроси.
Няколко, в интерес на истината.
На Док му се искаше най-малкото да подвикне на горилата до прозореца нещо от рода на: „Ей, това, дето го опипваш там, е бившето ми гадже“, но доколко разумно бе това? Светът се оказа разглобен, всеки тук можеше да върти каквито си номера поиска и беше крайно време, както би казал Шаги, да се омитаме от тук, Скууб.
Нарамил комплекти с документи за кандидатстване и литература от института, Док се качи на микробуса и потегли обратно към главната порта. На спирката при зловещата беседка се качи още един пътник и това се оказа Кой Харлинджън, облечен в роба с качулка, който започна да прави знаци на Док да не говори и да „слезеш, когато сляза и аз.“