Вроден порок

Всички те имаха редовна работа, разбира се. Док започна да звъни, представяйки се за различен вид продавач или за служител на Департамента за моторните превозни средства в Сакраменто с безобиден въпрос, или понякога пък за откъснал се от тайфата стар приятел, а съпругите — тези типове до един бяха семейни — винаги бяха в настроение за разговор. И говореха. Страничен ефект от брачния живот, както му бе обяснил Фриц, когато Док беше още новак.

— Тези мръсници изгарят от нетърпение да говорят, защото никой в домашното им обкръжение не иска да чуе и думичка от тях. Изчакай, без да говориш, две секунди и ще ти пламне ухото.

— Нямат ли си сестри, или пък други съпруги, с които да говорят? — бе се учудил Док.

— Имат, но като цяло това не е нещо, което можем да използваме.

Док изчака до вечерта, когато хората вече приключваха с вечерята, изразяваща се при някои като него самия в бързо бурито от „Тако Бел“ — засища те за целия ден, и то само срещу шейсет цента. Бе си сложил друга перука с къс косъм, кестенява и разделена на страничен път, купена от разпродажба на булевард „Холивуд“, носеше костюм от магазин за дрехи втора ръка, който пък приличаше на нещо, изхвърлено от гардероба на „Тримата глупаци“. След като трафикът понамаля, той се отправи към адрес в района на Росмур и Сайпръс, малко след границата на окръга.

Точно бе тръгнал по магистралата, когато чу радиоводещият да казва:

— Поздрав от Бамби за всички фенове на „Спотед Дик“ на територията на радио Кей Кю Ей Ес Кик-ес… ето ги момчетата с техния последен сингъл Long Trip Out.

И след интро, изсвирено от Смедли на фарфиса и богато на трансатлантическите фрази на Флойд Креймър, Асиметричния Боб запя:

Толкоз дълго е воювал за ня’ква фашистка страна, затова не о- чаквай първа среща кой знае каква, той ще плаче за живота, той ще плаче за храната, той ще е в странно нас-тро-е-ни-е, и ще се чуди как се е оказал в този свят с шантавите хипита и напушените момичета, та това е толкова далеч от долината Иа Дранг. [Смедли припява в хармония, Самърсет се включва с ботълнек китара] Тъжен и гаден е пътят, когато идваш отдалеч, оставил другарите си нейде в гората, когато искаш само едно само още един ден… Може и да ти звучи като обичайно изтощение, но за него е друго, друго си спомня той, как е изгубен в нощ от огън и страх, как няма идея с кого пие бира сега, как този джойнт, който пушиш и си викаш, че ще помогне, само влошава нещата, ето сега и себе си лъжеш, защото сте толкова далеч от делтата на Меконг… Шансът е изгубен и беше последен, нужен ти е приятел, но е средата на нощта, тръгваш си от залива Камран, не знаеш как да стигнеш до дома.

Пластмасови триколки лежаха в дворовете, хора поливаха цветята си и поправяха колите си, хлапета играеха баскетбол пред гаражните врати, а високочестотният писък на телевизионен вобел-генератор пресече мрежата на една врата точно когато Док закрачи по алеята пред къщата, която търсеше, и бе последван от по-земния звук — който пък достигна до Док, когато той се спря при предните стълби — на „Часът на Бъгс Бъни и Бързоходеца“. Артър Туидъл беше цивилен машинен инженер, който работеше нормални дневни смени във военноморската база. През уикендите, а понякога и нощем през работната седмица той обличаше нещо като нарядна униформа от „Ди’Джак Фрост“, любимия военен магазин на семейство Менсън в Санта Моника, и отиваше на събрания на Бдителна Калифорния заедно със съседа си Прескот, друг тип с контраподривно хоби от списъка, изготвен от Фриц за Док. Арт носеше очила с бледи рогови рамки под високо, необременено чело, а в лицето му за пред хора нямаше нищо, заслужаващо забележки, освен може би леко парализираното изражение, сякаш то бе предавка, която не знаеше как да смени.