Той плъзна докладната карта по масата и Док й хвърли подозрителен поглед.
— Субектът, безработен мъж, твърди, че е приятел на Ленърд Джърмейн Луузмийт, известен още и като Ел Драно. „Аз само се отбих за няколко игри на билярд.“ Субектът изглежда особено тревожен в присъствието на Бийвъртън. Това ли е всичко? Какво е правил Пък в дома на дилъра на Кой? Я кажи.
Бигфут сви рамене.
— Може би е бил там, за да си купи нещо.
— Има ли доказателства, че е употребявал наркотици?
— Това трябва да се провери. — Което май бе прозвучало като голяма измислица дори на самия Бигфут, защото той добави: — Досието на Пък може вече да е в някой склад за съхранение далече, далече оттук, на място като Фонтана или отвъд нея. Освен ако… — мошеническа пауза, сякаш току-що му бе хрумнало нещо ново.
— Казвай, Бигфут.
— Смътно си спомням, че преди няколко години, точно преди да отиде във Фолсъм, този Бийвъртън работеше за един лихвар в центъра на име Ейдриън Праша. А пък дилърът Ел Драно беше един от редовните клиенти на Праша. Възможно е Пък да е бил там от името на бившия си работодател.
Док усети, че му прилошава. И носът му потече.
— Помня Ейдриън Праша от дните ми като издирвач на длъжници. Шибана змия, човече.
Бигфут направи знак на касиера.
— Чото, Кеничиро! Дозо, мото панукейку.
— Дадено, Лейтенант!
— Не са каквито ги правеше майка ми, но пак са си як „трип“ — сподели Бигфут, — макар че истинската причина да идвам тук е уважението.
— Защото не си го получавал от майка си ли?
Док наистина ли го каза това, или само си го помисли? Изчака Бигфут да се засегне, но детективът просто продължи:
— Сигурно си мислиш, че ме имат за нещо голямо в „Кражби и убийства“. Разбирам те, нормално е да си кажеш, гледай го тоя, разхожда се все едно е принц Чарлс в очакване на коронацията… Реалността обаче… — той клатеше глава бавно и гледаше Док със странно умолителен поглед. — Бог да ни е на помощ. Зъболекари на батути.
Но не, не беше това. Не точно.
— Хубаво, Бигфут — Док добре знаеше, че в момента тече поредният фокус, — едно мога да ти кажа… онази нощ, когато оставихме Руди Блатнойд в Бел Еър, беше тъмно, той даваше всякакви напътствия за посоката, имаше много завои, не мисля, че бих стигнал пак до мястото дори и през деня, нито пък знам каква връзка има с това, на което сте открили тялото, но часът беше около единайсет — започна да пише върху една салфетка — и това е адресът.
Бигфут кимна.
— Точно там открихме тялото. Отседнал е там като гост и това ни помага малко с хронологията. Благодаря ти, Док. Като изключим проблемите ти с косата и наркотиците, винаги съм те смятал за професионалист.
— Не се разнежвай пред мен, човече, вреди ти на фасадата.
— Мога да бъда и още по-емоционално безотговорен — отвърна Бигфут. — Слушай. В това разследване изскочиха определени ключови детайли и ако ти кажа какви са, единствените, които ще знаят за тях, ще са отдел „Убийства“, убиецът и ти.
— Значи, добре че не ми казваш.
— Да предположим, че все пак ти кажа.
— Защо ще го правиш?
— Просто за да сме наясно къде се намираме, както ти и хората като теб често питат.
— С други думи, търсиш си още една причина да ме арестуваш. Мерси, Бигфут. Ами ако си запуша ушите с пръсти и се разкрещя, ако се опиташ да ми кажеш?
— Няма да го направиш.
— Така ли мислиш? — Док наистина искаше да знае. — И защо?
— Защото си един от малкото хипари билкари в този град, които осъзнават каква е разликата между детско и детинско. Освен това е точно по твоята специалност. Слушай… официалната версия е, че е било фатална травма на врата — не го… прави! — но конкретната истина е, че доктор Блатнойд има прободни рани на гърлото, които отговарят на захапката на диви представители на семейство Кучеви със средни размери. Това установи патоанатомът. Информацията си остава само за теб.
— Е, това сега е много странно, Бигфут — започна бавно Док, — защото Руди Блатнойд е бил един от партньорите в данъчна измамна схема, която нарича себе си, слушай внимателно, „Златен Зъб Ентърпрайзис“. А? Предполагам, не си карал хората от отдела по специализирани изследвания да проверят раните по врата за следи от злато?
— Не мисля, че биха открили кой знае какво. Златото е почти инертно химически, това щеше да го знаеш от часовете по химия, ако не беше бягал от училище, за да си търсиш трева.