Когато Док се върна в офиса след обяд в „Уейвос“, там го очакваше едно разчорлено и облечено в къса поличка момиче, чиито очи бяха силно гримирани по последна мода не само със спирала за мигли, но и с туш за очна линия и със сенки в цвят, близък до този на пушека от неизправна гарнитура за глава на двигател, а това винаги караше Док да си мисли за някаква дълбока, недостижима невинност, в резултат на което инерцията на похотта му превключи на скорост.
— Трилиум Фортнайт — представи се тя. — Казаха ми, че можете да ми помогнете.
— Казали са ви, а? — Той размаха чаровно пакет „Куулс“ към нея, но тя отказа. — И колко на брой са тези те?
— О, извинете. Доунет и Борис. Те казаха…
— Леле. — Доунет и Борис. — Преди колко време беше това?
— Преди около седмица.
— А вие… не знаете къде са те сега?
Тя поклати глава — натъжено, както му се стори на Док.
— Никой не знае.
— Но сте говорили с тях?
— По телефона. Мислеха, че някой подслушва, и затова затвориха бързо.
— Звучеше ли като обаждане от местен номер? Нали знаете как понякога…
— Звучеше, сякаш са на път и се обаждат от аварийното платно на някоя междущатска магистрала.
— Чули сте всичко това?
Тя сви рамене.
— Долових го от начина, по който гласовете се комбинираха. — Док явно я бе изгледал странно. — Не гласове в смисъла на „чувам гласове“. Ами в смисъла на частите на музикално произведение?
— Серенада за Камиона Питърбилт и Буса Фолксваген — предположи Док.
— Всъщност за Кенуърт и Вана Еконолайн, плюс едно хеми, един Харли и банда таратайки. — Тази чувствителност на ухото, обясни тя, се оказала полезна както в основната й работа като преподавател по теория на музиката в Калифорнийския университет, така и в допълнителната й като специалист по дървени духови инструменти в ансамбъл по средновековна и ренесансова музика. — Свиря на всичко от двойно-квинтовия шалмей до сопранино шом.
Док се надърви, а носът му потече. Добрата стара кути фууд го бе открила отново. Трилиум, от друга страна, бе потънала в подозрително мълчание, което, ако съзнанието му не беше замъглено, веднага щеше да разчете като мъки по някой друг пич. Издърпа лист хартия от една жълта папка за документи, на който с молив беше записан списък за пазаруване на джънк фууд, и го нави на пишещата машина, просто за да прави нещо с ръцете си.
— Така… как според Борис и Доунет бих могъл да ви помогна?
— Човек, когото познавам, изчезна и трябва… бих искала да разбера какво е станало с него.
Док натрака: Късметлия.
— Можем да започнем с име и последен адрес.
— Казва се Пък…
— Пък.
А така.
— Пък Бийвъртън… последният му адрес беше в Западен Холивуд, но не съм сигурна за улицата…
На Док му хрумнаха няколко идеи едновременно, всички се материализираха в хиперизмерна конфигурация върху един гол участък от стената в офиса, който той често използваше за подобни упражнения. Трилиум може да се окаже наемник със задачата да намери Пък по заръка на човека, който го е уплашил до такава степен, че да се чупи от града. Разбира се, възможността Пък да е любител на древната музика и като такъв да върти нещо като черен пазар за сопранино шомове винаги си стои. Или — което би било още по-дразнещо — Трилиум може да е хлътнала сериозно по Пък и да не може да го преживее. Опитът бе научил Док да не съди избора на романтичен обект, който правят другите хора, но кой, по дяволите, щеше да се грижи за това хлапе сега? Колко знаеше тя за работното минало на своето момче мечта? Знаеше ли за Ейнар? Или за тази невинна душа със задимен поглед преживяването с Пък и Ейнар е било истински трип по начин, по който Кланси не е успяла да оцени? И имаше ли друга възможност, освен да се прави, че не знае нищо за това? По-поносимо му беше да мисли за нея като за наемен убиец.
— Борис ми даде адрес в Лас Вегас — каза Трилиум.
— И искате какво… да го проверя ли?
— Искам да дойдете с мен до Вегас и да ми помогнете да го намеря.
Мухльо. Галфон. В следващата минута на Док щяха да му хрумнат и други термини от старите ленти. Той можеше да види измамата, но както обикновено, мислеше с пишката си. Да не говорим, че в момента правеше последното някак по-емоционално от обикновено. Каквато и да беше разликата.
— Разбира се — каза. — Случайно да разполагате със снимка на господина?