И още как. Тя извади от чантата си едно от онези пластмасови акордеоноподобни неща, в което сигурно имаше, той се отказа да брои, стотици снимки на Пък и Трилиум — как се разхождат на плажа по залез-слънце, как танцуват на всякакви масови мероприятия на открито, как играят волейбол, как тичат към вълните, как вълните ги гонят… приличаше на страницата с обявите за запознанство на „Ел Ей Фрий Прес“, само дето беше по-дълго и имаше снимки. Док забеляза, че Пък си е обръснал главата и си е татуирал свастика, което щеше да помогне при идентифицирането му, ако и когато то се случеше. Също така на поне половината от снимките имаше трети човек — близко разположени очи, единия край на горната му устна повдигнат неодобрително, обикновено застанал между Трилиум и Пък.
— А това е…
— Ейнар. Колега на Пък, запознали са се в затвора.
— Може ли да взема няколко снимки, за да имам какво да показвам?
— Разбира се. Кога тръгваме?
— Когато кажете. Има редовни полети от „Уест Импириъл“, ако това е окей за вас.
— Повече от окей е — каза тя. — Шофирането ме побърква от ужас.
Всъщност летенето побъркваше Док, но той все забравяше защо и този път се сети чак когато самолетът кацна на „МакКаран“. Обмисли за кратко идеята все пак да изпадне в ужас, за да не губи форма, но тогава пък Трилиън щеше да го попита защо го прави, той щеше да се зачуди как да й обясни, а и освен това моментът вече беше минал.
След като наеха яркочервено камаро от 69-а, тръгнаха да търсят място, където да отседнат, за предпочитане беше то да е близо до летището, защото Док се надяваше задачата да не им отнеме много време, и затова поеха на изток по Сънсет Роуд и към магистрала „Боулдър“, преминаха през квартал, пълен с евтини мотели и местни казина и барове с рокендрол на живо, и накрая се спряха на „Гоустфлауър Корт“, група бунгала от петдесетте. Наеха едно от двустайните по-назад, беше с покрив от битумни керемиди и изглеждаше леко занемарено, но вътре беше просторно и удобно, имаше хладилник, котлон, климатик, кабелна и две двойни водни легла с чаршафи с леопардов принт.
— Яко — каза Док, — чудя се дали вибрират.
Не вибрираха.
— Жалко.
Адресът, който Борис бе дал на Трилиум, беше в западнал трапец от улици на изток от Лас Вегас Стрип, между „Сахара“ и центъра. Приземният етаж беше зает от продавач на антики, който се представи като Делуин Куайт.
— Повечето са вещи, оставени на консигнация, но разгледайте, половината неща тук изобщо не ги знам какви са.
Той извади японска кутийка за трева от черен лак и седеф с мотив с жерав и върба и пълен с предварително свити джойнтове, запали един от тях и тримата го развъртяха.
— Много работи от Дивия запад — направи му впечатление на Док. Това го подсети за Бигфут Бьорнсен и неговите четиресет и пет килограма бодлива тел. — Имаш ли нещо, което мога да взема за колекционер на бодлива тел? Не нещо голямо, някаква малка джунджурийка…
— Тъкмо продадох края на последната ми макара, но така или иначе всички бяха имитация на японските. Обаче виж това, може да ти е интересно — вчера пристигна право от археологически разкопки в Тумстоун.
Беше обикновена на вид чаша, покрита почти изцяло отгоре, с изключение на малък отвор за устата, с идеята да пази мустаците на пиещия от намокряне. От едната страна чашата беше украсена с яркозелен кактус сагуаро, а от другата — с двойка кръстосани пистолети бънтлайн спешъл над думата УАЙЪТ, изписана с шрифта от плакатите за издирвани лица от едно време.
— Нереално — каза Док, — колко струва?
— Може да се разделя с нея за хиляда.
— Хиляда какво?
— Не се прави на. Та тя е била на самия маршал Ърп.
— На мен ми се въртеше нещо от рода на два кинта.
Започнаха да обсъждат въпроса и непрестанно се отклоняваха от темата, докато в един момент Док не забеляза нещо в ъгъла, което, как да кажем, в известен смисъл сияеше.
— Ей, какво е това?
Това беше вратовръзка, покрита с хиляди или стотици лилави и зелени пайети, които се редуваха като клавишите на пиано, и изящно акцентирана с кристали по краищата.
— Тази — каза Куайт — е била на Либерачи… на един от концертите му в „Ривиера“. Докато с едната ръка свирел Голям брилянтен валс на Шопен, Лий свалил вратовръзката си с другата и я хвърлил на публиката. Отзад има автограф, виждаш ли?
Док си я сложи, огледа я в огледалото, видя как улавя светлината. Куайт, който продължаваше да се опитва да му продаде чашата за мустаци, предложи да добави към нея и вратовръзката и накрая двамата си стиснаха ръцете на десет долара за двете.