— Винаги става така. — Търговецът заудря леко, но изразително глава в бюрото си на служител във фирма за продажба на семена, торове и фураж от 1880 година. — Изпуших си прехраната.
— Другото нещо — каза Док, — което за малко да забравим, е, че имаш наематели горе, нали?
— Не и в момента, изнесоха се миналата седмица — въздъхна той. — Пък и Ейнар. Много хора минават през квартала и си заминават, но те бяха, как беше думата… специални.
— Той… те казаха ли къде отиват? — Гласът на Трилиум се срина в по-мрачния регистър, който Док вече познаваше.
— Не. Но то никой никога не казва.
— Някой друг да ги е търсил?
— Двойка джентълмени от ФБР, в интерес на истината.
Куайт прегледа съдържанието на един декоративен пепелник от „Сандс“, за който се говорело, че някога бил хвърлен от Джоуи Бишъп, и намери там визитка, в чийто долен ъгъл беше отпечатано ХЮГО БОРДЪРЛАЙН, СПЕЦИАЛЕН АГЕНТ, а с химикалка бе добавен местен телефон и вътрешен номер.
— Мамка му — реагира Док.
А дали Специалният агент бе довел и вицето си, Флатуийд, като другата половинка от правителствения комплект за месене в чуждите работи? И ако да, защо не са в Ел Ей, където да нахъсват революционно настроени чернилки един срещу друг? В това отношение Лас Вегас не можеше да им предложи кой знае какво, освен ако историята с черния национализъм не е била параван, зад който се крие нещо друго, нещо, чиято цел е, да кажем, Организираната престъпност, за която се говори, че притежава казината във Вегас и даже управлява целия град. Момент… двамцата федерални са идвали тук, за да търсят Пък — какво общо има Пък с всичко това? Док усети някакво зараждащо се подозрение, параноична мисъл, ускорена като пулса на събудил се внезапно посред нощ човек, че съдбата на Пък е в рамките на тази на Мики, и правилният в случая въпрос е каква работа е имал Мики с Мафията… или още по-лошо — с ФБР.
— Когато си говорихте… имаше ли нещо, което не им каза?
— Мина ми през ума да им препоръчам един бар, „Кърли“ се казва, на „Рампарт“, но колкото повече ги слушах как говорят, толкова по-неподходящо за тях ми се виждаше мястото.
— Значи, е било заведение по-скоро като за Пък и Ейнар?
— Различно е всяка седмица, зависи от музикалната им политика, или поне на мен така ми се стори.
— Нека позная. Кънтри и уестърн.
— Песни от Бродуей — каза тихо Трилиън.
— Абсолютно — кимна Куайт.
— Пък имитираше Етел Мърман — припомни си тя.
— И двамата го правеха. Прибираха се в четири сутринта, пеейки There’s No Business Like Show Business. Чуваха се от няколко пресечки разстояние, колкото повече приближаваха, толкова по-силни ставаха гласовете им. Но никой никога не се оплака.
Обратно в колата Док каза:
— Хайде да те черпя една енчилада.
Подкараха към изумителен пустинен залез и завиха по Саут Мейн. В „Ел Сомбреро“ се очертаваше сериозно чакане, защото опашката от гладни клиенти в световноизвестната такерия преливаше през вратата, заливаше улицата, капеше от тротоара и така нататък. Док я подмина и след като свиха в още една-две пресечки, стигнаха до неоновото величие на „Текс-Мека“, непознато на туристическите гидове място, но за сметка на това обект на поклонничество за цяла мрежа от изгладнели тревомани и дребни престъпници по цялата граница с Мексико.
Още ненаправил и две стъпки след прага, и кого да види, ако не специалните агенти на ФБР Бордърлайн и Флатуийд, и двамата отдали се на синхронизираното тъпчене на глуповато обърканите си англосаксонски физиономии с обичания от всички специалитет на ресторанта — „Гигантско бурито“. Е, помисли си Док, дори феберето има нужда да хапне някъде. Той прерови медийната си памет за случаи, в които е виждал инспектор Луис Ърскин да яде каквото и да е, и не намери нито един. Преди облечените в кафяви костюми инструменти на правораздаването да са успели да го разпознаят, Док отведе бързо Трилиум до маса в ъгъла вън от полезрението им и се скри зад едно меню, решен да не позволи дори на кофти факт, като наличието на федерални в околността, да развали апетита му.
Дойде сервитьорка и поръчаха дълга комбинация от енчилади, такота, бурита, тостади и тамали за двама, наречена „Ел Атомико“, чието присъствие в менюто бе съпроводено от бележка под линия, отричаща всякаква отговорност на продавача.