Единствената причина да се оправям в сложния си живот без особени сътресения е, че ежедневието на 98 процента от хората е почти еднакво.
Мисля върху тези въпроси по време на церемонията и гледам майката на Роджър. Уморена е, изтощена е до краен предел. Вярвам в тази жена така, както вярвам в Бог, защото дълбоко се прекланям пред човешката устойчивост и упоритост дори когато Вселената запраща към човека предизвикателство след предизвикателство. Може би това е едно от качествата, които съм съзрял в Рианън – нейното желание да се бори и да устоява въпреки всичко.
След църква отиваме на обяд у бабата на Роджър. Няма компютър и дори да не бях на три часа път с кола, няма начин да стигна до нея днес. Така че решавам да си почина. Играя със сестрите си, казвам молитва с цялото семейство. Единственото неловко положение е, когато на връщане към къщи на задната седалка започва боричкане. Всички сестри си приличат 99 процента, но просто не искат да го видят. Карат се какъв домашен любимец да си вземат… макар че, когато поглеждам майка им, не усещам никакви признаци, че ще го получат в близко бъдеще. Това е спор заради самия спор.
Когато се прибираме, не бързам да искам разрешение да ползвам компютъра. Намира се в хола и ми се ще всички да са из другите стаи, за да проверя имейла си. Докато сестрите ми тичат край мен, аз се прибирам в стаята на Роджър и пиша домашните му. Старая се. Предполагам, че на Роджър му е позволено да си ляга малко по-късно отколкото на сестрите му. Оказвам се прав.
След вечеря на момичетата им се разрешава един час телевизия в стаята, в която е компютърът. После майката на Роджър им казва да се приготвят за лягане. Всички протестират, но това само по себе си е нещо като ритуал. Мама винаги печели.
Докато майката на Роджър ги слага в леглата и приготвя дрехите им за сутринта, оставам сам за няколко минути. Проверявам имейла, който регистрирах сутринта. Няма съобщение от Рианън. Решавам, че няма да е зле да напомня за себе си. Вкарвам адреса ù и започвам да пиша. И да искам, не мога да се спра.
Здравей Рианън,
Исках само да ти благодаря и да ти кажа, че беше много хубаво да се запознаем и да танцуваме снощи. Съжалявам, че полицията дойде и ни раздели. Макар че не си мой тип по отношение на пола си, като човек си точно мой тип. Моля те, обаждай се, когато имаш време.
Н.
Струва ми се напълно безопасно да го пусна. Умно, умерено, без да се натрапвам. Открито и честно, но незадължаващо. Само няколко реда са, но ги препрочитам поне десет пъти, преди да го пратя.
Пускам думите си до нея и се питам какви ли ще бъдат нейните. Ако изобщо пише.
Приспиването отнема доста време. Започва спор до коя глава на книгата са стигнали, затова влизам в моя личен имейл.
Какво обикновено действие. Всеки го прави десетки пъти на ден. Едно натискане на копчето и влизаш в кутията.
Но този път имам усещането, че влизам в стая с бомба. Заредена и тиктакаща в средата на стаята. Имам писмо от Нейтън Долтри.
Относно: ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ.
Чета:
Не знам кой си и какво си направил с мен снощи, но искам да ти кажа, че няма да ти се размине. Няма да ти позволя да ме притежаваш, да завземеш живота ми и да го унищожиш. Няма да мълча. Знам какво се е случило и знам, че ти си по някакъв начин отговорен за това. Остави ме на мира. Не съм приемник на духове.
– Добре ли си? – обръщам се и виждам майката на Роджър на вратата.
– Добре съм – отвръщам и заставам пред монитора, така че да не вижда екрана.
– Добре. Имаш още десет минути. После искам да ми помогнеш да извадим съдовете от миялната и си лягаш. Чака ни дълга седмица.
– Добре, мамо. Идвам след десет минути.
Гледам имейла и не знам как да отговоря. Дали изобщо да отговарям? Спомням си, че майката на Нейтън ме прекъсна, докато бях на компютъра, и вероятно съм затворил прозореца, без да изтрия историята. И когато Нейтън е отворил компютъра, за да влезе в имейла си, вместо в своя е влязъл моя. Но той не знае паролата ми, така че самият акаунт е в безопасност. За всеки случай сменям паролата и премествам всички стари имейли.
Няма да мълча.
Какво иска да каже?
Няма да успея да прехвърля всички стари имейли за десет минути, но поне прехвърлям една част.
– Роджър!
Трябва да отида.
Изчиствам историята, изключвам компютъра, но не мога да спра да мисля.
Мисля как Нейтън се е събудил в колата си на пътя. Опитвам се да си представя какво е изпитал. Как се е чувствал. Но истината е, че нямам представа. Дали си е помислил, че се е забъркал в някаква неприятност, или веднага е разбрал, че някой друг е управлявал тялото му? Дали когато е отишъл до компютъра и е видял адреса ми, вече е бил сигурен, че някой друг е въздействал на тялото му този ден?