Когато го целувам, съзнанието ми е на километри оттук. При нея.
ден 6002
Изглежда, че днес Вселената е на моя страна, защото се събуждам в тялото на Мегън Пауъл. Освен това съм само на час път от Рианън.
Проверявам си пощата и имам писмо от нея.
Нейтън,
Много се надявам обяснението да си заслужава. Ще те чакам в 5 в кафенето на книжарницата „Клоувър“.
Рианън
Отговарям:
Рианън,
Ще бъда там. Макар и може би не по начин, по който очакваш.
Просто те моля да ме изслушаш.
А
Мегън трябва да си тръгне от тренировката на мажоретките малко по-рано. Преглеждам дрехите в гардероба ù и избирам тоалет, който Рианън също би облякла.
Знам, че хората се доверяват на онези, които се обличат като тях. И каквото и да става, каквото и да направя, ще ми е нужно доверието ù.
През целия ден мисля какво да ù кажа, какво би отговорила тя. Много е рисковано да ù призная каква е истината. Никога не съм го правил. Пред никого. Не съм си и помислял дори.
Но каквато и лъжа да измисля, няма да звучи достоверно. Каквато и лъжа да ми дойде на ум, все ми се струва, че вървя към единствената възможност – истината. Започвам да осъзнавам, че един живот не е истински, ако само ти и никой друг не знае реалността в този живот. А аз искам животът ми да бъде истински.
Свикнах с начина си на живот, отне ми време, но свикнах. Защо да не може и някой друг да свикне с начина, по който съм принуден да живея? Ако вярва в мен, ще почувства тази необятност, както я чувствам и аз. И ще ми повярва. А ако не я почувства, ако не ми повярва, ще изглеждам като поредния психар, изтърван от някоя лудница.
Нямам какво да губя.
Ако обаче загубя и малкото, ще загубя всичко. Или поне така ще ми се струва.
Измислям час при лекар за Мегън и в четири съм вече на пътя. Карам към града на Рианън. Има задръствания и по едно време се изгубвам, затова пристигам десет минути по-късно.
Поглеждам през прозореца на кафенето и я виждам: седи и разглежда списание, а от време на време хвърля поглед към вратата. Ще ми се да остане така, да я задържа в този отрязък от време. Знам, че всичко ще се промени и че нищо няма да е като сега. Страхувам се, че ще дойде ден, когато ще копнея за този миг, когато нищо не е изречено и тя дори не подозира, когато ще искам да се върна назад във времето, за да поправя минали неща и да предотвратя бъдещи.
Разбира се, Рианън не очаква Мегън. Тя очаква Нейтън. Ето защо леко се сепва, щом се приближавам и сядам на нейната маса.
– Съжалявам, това място е заето – казва.
– Няма проблем. Нейтън ме изпраща.
– Той те е изпратил? Къде е той? – Рианън оглежда кафенето, за да се увери, че не се е скрил зад някой рафт с книги.
И аз се оглеждам – в кафенето идват хора, но сядат доста далеч от нас и не могат да ни чуят. Знам, че е най-разумно да ù предложа да излезем да се поразходим, понеже не трябва да има хора край нас, докато ù разказвам, но не съм сигурен дали ще иска да тръгне с мен, а и може само да я изплаша. Ще се наложи да ù кажа тук.
– Рианън – започвам и я поглеждам в очите. И чувствам.
Онова познато вече свързване.
Онова чувство, което е напълно извън възможностите и на двама ни да разберем. Онова разпознаване.
Не знам дали и тя го усеща, но остава на мястото си и ме гледа. Задържа връзката между нас, отваря се за нея.
– Да? – прошепва.
– Трябва да ти кажа нещо. Ще ти се стори много, много странно. Искам само едно: да изслушаш цялата история. Вероятно ще пожелаеш да си тръгнеш. Може би ще се смееш. Но искам да приемеш всичко сериозно. Знам, че звучи невероятно, но това е самата истина. Разбираш ли ме?
В очите ù има страх. Искам да протегна ръка и да хвана нейната, но знам, че не бива, все още не. Гласът ми е спокоен. И откровен.
– Всяка сутрин се събуждам в различно тяло. Това се случва от мига, в който съм се родил. Тази сутрин се събудих в тялото на Мегън Пауъл, която виждаш пред себе си. Преди три дни, в събота, се събудих в тялото на Нейтън Долдри. Два дни преди това – в тялото на Ейми Тран, която дойде да разгледа училището ви и прекара целия ден с теб. А миналия понеделник се събудих в тялото на приятеля ти Джъстин. Ти си мислеше, че си била на плажа с него, но всъщност бях аз. Тогава те видях за пръв път и не мога да те забравя.
Млъквам.
– Шегуваш се, нали? – пита Рианън. – Това трябва да е някаква шега.
Продължавам:
– Когато бяхме на плажа, ти ми разказа за онова ревю за майки и дъщери, в което си участвала с майка си, и как това е бил последният път, когато си я видяла с грим. Когато Ейми те помоли да ù кажеш нещо, което никой друг не знае за теб, ти ù разказа как си се опитвала да си пробиеш ухото с игла за шиене, когато си била на десет, а тя ти разказа как е откраднала от сестра си книгата на Джуди Блум „Завинаги“. Нейтън дойде при теб, докато разглеждаше дисковете, и ти изпя песен, която с Джъстин пяхте в колата, докато пътувахте към океана. Той ти каза, че е братовчед на Стив, но всъщност бе дошъл да те види. Говори ти какво задържа хората в една връзка повече от година, а ти му каза, че вярваш как дълбоко в сърцето си Джъстин те обича. Той ти отвърна, че дълбоко в сърцето не е достатъчно. Това, което искам да ти обясня, е, че всички тези хора… бях аз. За един ден. И сега съм Мегън Пауъл и искам да ти кажа истината, преди да настъпи смяната. Защото мисля, че си забележително момиче и не искам да се виждам с теб като друг, а като себе си.