Наблюдавам как недоверието се разлива по лицето ù. Търся поне някаква малка вероятност, че ми вярва. Не намирам такава вероятност.
– Джъстин ли те накара да дойдеш тук? Той ли ти каза да ми кажеш всички тези неща? – пита тя с отвращение. – Мислиш ли, че наистина е смешно?
– Не, не е смешно. Но е истина. Не очаквам да разбереш веднага. Знам, че звучи откачено. Но това е истината. Кълна се, това е истината.
– Не разбирам защо постъпваш така. Та аз дори не те познавам!
– Изслушай ме. Моля те. Знаеш, че човекът, с когото беше на брега на океана не беше Джъстин. Знаеш го в сърцето си. Той не се държеше като Джъстин. Не правеше обичайните за Джъстин неща. Защото бях аз. Не исках да го правя, не исках да се влюбвам в теб. Но се случи. И не мога да го изтрия от живота си. Не мога да го пренебрегна. Така съм живял всеки ден от живата си – пренебрегвам и изтривам. Но ти си човекът, който ме накара да спра, да искам всичко това да спре.
Страхът е все още там. На лицето, в тялото ù.
– Но защо избра мен? Няма никаква логика.
– Защото си изумителна. Защото си мила и добра с едно обикновено непознато момиче, което се появява в училището отникъде. Защото искаш да си от външната страна на прозореца, да живееш живота, а не само да мечтаеш как го живееш. Защото си красива. Защото, когато танцувах с теб в дома на Стив в събота вечерта, беше като… фойерверки. И когато лежах до теб на плажа, усетих спокойствие, което не познавах до този миг. Знам, че според теб дълбоко в сърцето си Джъстин те обича, но аз те обичам открито, от сърцето до последните точки на повърхността.
– Добре, достатъчно! – гласът ù се скършва и тя става. – Просто стига, става ли? Мисля, че разбирам какво се опитваш да ми кажеш, въпреки че няма никакъв смисъл. Няма какъвто и да е смисъл.
– Знаеш, че не беше той онзи ден на плажа, нали?
– НЕ ЗНАМ НИЩО.
Казва го доста високо и хората се обръщат към нас. Рианън ги забелязва и казва с по-тих глас:
– Не знам. Наистина не знам.
На ръба е да се разплаче. Протягам ръка и вземам дланта ù в своята. Не ù харесва, но не се дърпа.
– Знам, че е прекалено много. Повярвай ми, аз знам по-добре от теб.
– Не е възможно – прошепва.
– Възможно е. Аз съм доказателството.
Когато си представях този разговор по-рано през деня, виждах два варианта: откровение и приемане на истината или отвращение. Но сега сме заклещени някъде по средата. Тя мисли, че не ù казвам истината, и дори да го мисли, не може да повярва в тази истина. От друга страна, не бяга, не се втурва през вратата и вече не твърди, че някой си прави лоши шеги с нея. Осъзнавам, че едва ли ще успея да я убедя. Не и по този начин. Не и тук.
– Виж, какво ще кажеш да се видим утре по същото време? Няма да съм в същото тяло, но ще съм същият човек. Дали така ще ти е по-лесно да разбереш?
Гледа ме с недоверие.
– Но можеш да кажеш на някого другиго да дойде вместо теб.
– Да, но защо да го правя? Това не е номер. Не е шега. Това е моят живот.
– Ти си откачен.
– Просто го казваш, без да го мислиш. Много добре знаеш, че не съм откачен. Можеш сама да го видиш и усетиш.
Сега е неин ред да ме погледне в очите и да прецени. Да види дали може да намери някаква връзка с предишните събития от седмицата.
– Как се казваш? – пита.
– Днес съм Мегън Пауъл.
– Не, имам предвид истинското ти име.
Дъхът ми спира. Никой досега не ме е питал как е истинското ми име. А аз със сигурност не съм го казвал на никого.
– А – отговарям.
– Само А?
– Само А. Измислих си го, когато бях дете. Това беше един от начините да запазя целостта си. Дори когато минавах от тяло в тяло, от живот в живот, имах нужда от нещо чисто. Затова си избрах буквата А.
– Какво мислиш за моето име?
– Казах ти онази вечер. Мисля, че е красиво, макар като малка да си мислила, че е трудно за писане.
Тя става, ставам и аз. Не тръгва, стои неподвижно. Знам, че мисли за куп неща, но няма как да разбера за какво, не мога да разчета мислите ù. Когато обичаш един човек, не означава, че можеш да четеш мислите му. Важното е да си наясно какво самият ти изпитваш към този човек.