– Рианън?
Тя вдига ръка и ме прекъсва.
– Стига толкова. Засега. Утре. Ще ти дам още една възможност – утре. Защото само така можем да разберем дали това е истина, нали? Ако това, което казваш, е вярно, ще ми е нужно повече време, повече от ден, за да го проумея.
– Благодаря – казвам.
– Не ми благодари, преди да съм дошла втори път. Всичко това е… много ме обърква.
– Знам.
Тя облича якето си и тръгва към вратата. И тогава се обръща и ме поглежда.
– Истината е… нямах усещането, че съм с него онзи следобед на плажа. Не съвсем. И от този ден нататък все повече вярвам, че той просто не е бил там. Не си спомня нищо от онзи ден. Има милион начини да ти кажат, че не помнят да са били с теб. Но да… това са фактите.
– Това са фактите – съгласявам се.
Тя клати глава.
– Утре – казвам.
– Утре – отвръща. Звучи като по-малко от обещание и малко повече от вероятност.
ден 6003
Когато се събуждам на сутринта, не съм сам. В една стая съм с двамата си братя Пол и Том. Пол е година по-голям от мен, а Том ми е близнак. Казвам се Джеймс.
Джеймс е едро момче. Футболист. Том е колкото мен, а Пол е по-едър.
Стаята е чиста, но преди да разбера в кой град се намирам, знам, че не сме в хубавата му част. Това е голямо семейство в малка къща. Едва ли има компютър.
Джеймс няма кола.
Работата на Пол е да ни събуди и да ни изрита на училище. Баща ми се е върнал от нощна смяна, а майка ми е тръгнала вече за работа. Двете ни сестри са почти готови с тоалета си и скоро ще освободят банята за нас.
Най-близкият град е този на Нейтън и съм само на един час път от Рианън.
Очертава се труден ден.
Пътуваме четиридесет и пет минути до училище. С училищния автобус. Когато стигаме, тръгваме към кафетерията за безплатна закуска. Апетитът на Джеймс ме изумява – палачинка след палачинка и е все още гладен. Том яде колкото него. За щастие, първият час сме в компютърната зала. За беда, Джеймс трябва да си пише домашното, което не е направил вчера. Написвам го по възможно най-бързия начин и ми остават десет минути време за компютъра.
Имам имейл от Рианън. Писала го е в един часа през нощта.
А,
Искам да ти вярвам, но не зная как.
Рианън
Отговарям:
Рианън,
Не е нужно да знаеш как. Просто решаваш и го правиш. Днес съм в Лаурел. На около час път от теб. В тялото на футболист съм и се казвам Джеймс. Съзнавам колко странно звучи. Но както всичко, което съм ти казал досега, е истината.
С любов
А
Разполагам точно с минута да проверя и другия си имейл. Имам писмо от Нейтън.
Не можеш цял живот да отбягваш въпросите ми. Искам да знам кой си. Искам да знам защо и как го правиш.
Кажи ми.
За пореден път не му отговарям. Нямам представа дали му дължа обяснение, или не. Може би му дължа нещо, но едва ли обяснение.
Някак изкарвам до обяд. Искам веднага да отида в библиотеката и да проверя имейла си, но Джеймс е гладен и Том е с него. Страхувам се, че ако не обядва сега, по-късно няма да има нищо за ядене и ще гладува до вечеря. В портмонето си има три долара на дребно.
Вземам безплатния си обяд и ям много бързо. После хуквам към библиотеката. Не обръщам внимание на Том, който ми казва, че библиотеките са за момичета. Като истински брат стрелям обратно:
– Е, това обяснява защо не можеш да си намериш момиче.
Когато най-сетне се добирам до библиотеката, всички компютри са заети. Налага се да сплаша един от най-малките, да вися на главата му и да сипя закани. Най-накрая освобождава компютъра. Проверявам градския транспорт и се оказва, че за да стигна до Рианън, трябва да сменя три автобуса. Почти съм готов да тръгна, когато решавам да проверя имейла си. Писала е. Преди две минути.
А,
Имаш ли кола? Ако нямаш, аз мога да дойда. Има „Старбъкс“ в Лаурел. Казвали са ми, че нищо лошо не може да се случи в „Старбъкс“. Кажи ми дали искаш да се видим там.
Рианън
Рианън,
Ще съм ти крайно задължен, ако можеш да дойдеш тук. Благодаря ти.
А
Две минути след това:
А,
Ще бъда там в 5. Нямам търпение да видя как изглеждаш днес.
(Все още не вярвам.)
Рианън
Нервите ми се тресат, докато премислям всички възможности. Имала е време да помисли и вероятно мислите ù не я са я накарали да се обърне срещу мен. Дори не смеех да си пожелая такъв благоприятен развой. Не искам да благодаря на Вселената или на Рианън толкова скоро, защото се страхувам да не ми отнемат още неизживяната радост.