Останалата част от учебния ден е изпълнена с… безличност. Освен един момент в седмия час. Госпожа Френч, учителката ни по биология, се кара на едно дете, което не си е написало домашното. Става дума за някакво лабораторно упражнение.
– Не знам какво ми стана – казва момчето. – Вероятно дяволът се е вселил в мен по време на упражнението.
Всички в класа се смеят, а госпожа Френч клати глава.
– Да, и в мен се беше вселил след седмата бира – казва друго момче.
– Добре, стига вече по темата – кара се госпожа Френч.
От начина, по който го казва, ми става ясно, че историята на Нейтън вече се разпространява извън града.
– Хей – казвам на Том, – чу ли за това момче от Монровил, което твърди, че дяволът се е вселил в него?
– Пич, нали цял ден вчера говорихме за него. Даваха го по новините.
– Да, знам. Исках да кажа, дали се е чуло нещо ново за него.
– Какво ново може да има? Оплел се е в някакви откачени лъжи. И сега религиозните фанатици искат да го закачат на плакати като някой сериозно болен или в неговия случай като доказателство, че дяволът съществува. Почти ми е жал за хлапето.
О, това не е никак добре.
Треньорът ни трябва да отиде с бременната си жена на упражнения по дишане, обяснява ни подробно за какво става дума и е крайно ядосан, но ни пуска по-рано. Казвам на Том, че ще бягам към „Старбъкс“ и той ме поглежда така, сякаш съм се превърнал в непоправим женчо. Разчитах на презрителен коментар и се зарадвах, като го чух, защото нямаше да е добре, ако беше решил да дойде с мен.
Пристигам, но Рианън не е тук. Купувам си малко черно кафе – в общи линии само това мога да си позволя. Сядам и чакам.
Кафенето е претъпкано и се налага да изглеждам страховит, за да запазя стола на масата свободен.
Тя се появява в пет и двадесет. Влиза и оглежда заведението. Махам ù. Макар че ù казах, че днес съм футболист, тя е изненадана и малко изплашена. Въпреки това тръгва към мен.
– Добре – продумва тя и сяда. – Преди да си казал каквото и да е, искам да видя телефона ти. – Очевидно изглеждам объркан, затова допълва: – Искам да видя всеки телефонен разговор, който си провел през изминалата седмица, и всеки телефон, от който са ти се обаждали. Ако не е шега, значи нямаш какво да криеш.
Подавам ù телефона на Джеймс, с който тя се оправя по-добре от мен. След няколко минути разглеждане, го затваря и изглежда доволна.
– Сега ще те изпитвам – заявява и ми подава телефона. – Първо ми кажи как бях облечена в деня, в който Джъстин ме заведе на брега?
Опитвам се да си я представя, да се хвана за подробностите, но вече съм ги забравил. Помня нея, но не и облеклото ù.
– Не знам. Ти помниш ли как е бил облечен Джъстин?
Тя се замисля и казва:
– Имаш право, не помня. Правихме ли секс.
Клатя глава.
– Използвахме одеялото, но не правихме секс. Целувахме се. И беше напълно достатъчно.
– Какво ти казах, преди да изляза от колата?
– Това е щастлив край.
– Правилно. Бързо, как се казва приятелката на Стив?
– Стефани.
– В колко свърши купонът?
– Единадесет и петнадесет.
– А когато беше в тялото на онова момиче, което взех със себе си в часовете, какво написа на бележката, която ми даде?
– Нещо от сорта, че часовете тук са също толкова скучни като в моето училище.
– Какво представляваха копчетата на раницата ти този ден?
– Котенца.
– Е, или си изпечен лъжец, или наистина сменяш телата всеки ден. Нямам представа кое е истина.
– Второто.
Една жена ни поглежда любопитно през рамото на Рианън. Трябва да е чула разговора ни. Възможно ли е да е чула?
– Да излезем навън – прошепвам. – Мисля, че привличаме нежелано внимание.
Рианън гледа с недоверие.
– Може би, ако беше дребничка мажоретка, да, но не знам дали си забелязал колко едър си днес. Съвсем ясно чувам гласа на мама: „Никакви тъмни кътчета!“.
Посочвам към прозореца. Срещу кафенето има пейка.
– На публично място, само че без публика.
– Добре.
Когато ставаме, жената, която ни подслушваше, изглежда крайно разочарована. Едва сега забелязвам, че навсякъде около нас хората са отворили лаптопи, тетрадки, пишат нещо. Надявам се никой да не си е водил записки за нашия разговор.
Рианън чака да седна пръв, за да може да определи разстоянието, на което да седне. И то е голямо. Прекалено голямо. Това очевидно има значение за нея.
– Казваш, че си в това положение, откакто си се родил?
– Да. Не помня някога да е било различно.
– И как се справяш? Как си се справял като дете? Не се ли объркваш, не се ли плашиш?
– Ами просто свикнах. Сигурен съм, че в началото си мислех, че животът е такъв за всички. Когато си бебе, не ти пука особено кой те храни, стига да те хранят и да се грижат за теб. Когато поотраснах и вече можех да ходя и да разбирам реч, си мислех, че е някаква игра. Тогава съзнанието ми се научи как да влиза в паметта на детето, в чието тяло съм. Естествено, в тази възраст става дума за паметта на тялото. Така че винаги знаех как се казвам и къде съм. Едва когато станах на четири-пет години, започнах да осъзнавам, че съм различен. И когато станах на около девет, исках всичко това да спре. Истински желаех.