– Но… не го ли почувства онзи ден на плажа? Нима не беше съвършено във всяко отношение? Аз го чувствам дори сега – мощната сила, с която те тегли водата, песента на Вселената. Един добър лъжец би излъгал. Но някои хора не искаме да живеем като лъжци.
Тя захапва устната си и кима.
– Да. Но не знам към кого изпитвах тези чувства. Ако предположим, че ти повярвам, че си бил ти, трябва да разбереш, че дългата ми история с Джъстин има значение. Не бих се чувствала така с непознат. Не би било толкова съвършено.
– Откъде знаеш?
– Там е работата. Не знам.
После поглежда телефона си. Дали наистина трябва да тръгне, или просто иска да си тръгне, не знам, но разбирам – това е знакът, че скоро ще я загубя.
– Трябва да се прибера за вечеря – казва.
– Благодаря ти, че дойде чак до тук.
Странно е. И неловко.
– Ще те видя ли някога пак? – питам.
Кима.
– Ще ти докажа. Ще ти покажа какъв е истинският смисъл.
– На кое?
– На любовта.
Дали думите ми я плашат? Или смущават? Или ù дават надежда?
Не знам. Не съм достатъчно близо до нея, за да разбера.
Когато се прибирам, Том започва да ме тормози – първо, защото съм ходил в „Старбъкс“, и второ, защото се наложи да вървя пеша три километра, за да се прибера у дома, и закъснях за вечерята, по време на която баща ми буквално ме сдъвка и изплю.
– Надявам се, че която и да е била, поне си струва – тормози ме Том.
Гледам го с празен поглед.
– Не се опитвай да ми обясняваш как си отишъл заради страхотното им кафе или заради кънтрипесните, които пускат там. Добре те познавам.
Не казвам нищо.
Наказан съм да измия съдовете. Решавам да пусна радиото. Точно започват новините на местната радиостанция. И с тях се връщам в реалността. С новините се връща и Нейтън.
– Нейтън, разкажи ни какво почувства, какво преживя миналата събота – пита журналистът.
– Тялото ми бе обладано. Няма друга дума, за жалост. Не можех да овладея собственото си тяло. Смятам, че извадих истински късмет, че съм жив. И искам да помоля всички, които са се чувствали като мен, макар и за ден, да ме потърсят. Ще бъда откровен, Чък – децата в училище ме мислят за откачен, но аз знам какво стана. И знам, че не съм единственият.
Знам, че не съм единственият.
Това е изречението, което ме тормози и някак се слепва за мен.
Иска ми се да притежавах неговата увереност.
Иска ми се на не бях единственият.
ден 6004
На следващата сутрин се събуждам в същата стая.
В същото тяло.
Не мога да повярвам. Не разбирам.
След всички тези години?
Поглеждам към стената. Моите ръце. Чаршафите.
После поглеждам встрани – Джеймс спи в леглото си.
Джеймс?
И разбирам: не съм в същото тяло. Не съм от същата страна на стаята. Тази сутрин съм брат му близнак Том.
Никога не съм имал такъв шанс. Гледам как Джеймс се пробужда, как се появява след ден отсъствие от тялото си. Търся следи от забрава, от объркване, от изумлението при събуждането. Не виждам нищо такова. Виждам познатата сцена – един футболист протяга огромното си тяло с готовност да започне деня. Ако се чувства странно или по-различно, не го показва.
– Какво гледаш? – пита другият ми брат Пол.
– Просто се разбуждам – мрънкам.
Но наистина не мога да откъсна очи от Джеймс. Гледам го през цялото време в училищния автобус. Гледам го по време на закуска. Изглежда малко разсеян, но всичко може да се обясни с кофти сън.
– Как си? – питам.
– Добре – мърмори. – Благодаря за загрижеността.
Решавам да се правя на идиот. Той очаква, че съм тъпак, така че няма да е кой знае какво усилие.
– Какво прави вчера след тренировка? – питам.
– Ходих в „Старбъкс“.
– С кого?
Той ме поглежда така, сякаш току-що съм му изпял въпроса. С фалцет.
– Просто исках да пия кафе! Не съм бил с никого.
Изучавам лицето му. Искам да разбера дали се опитва да прикрие разговора си с Рианън. Но мисля, че Джеймс не е момче, което умее да крие. Винаги всичко му личи. Той наистина не помни Рианън. Не помни, че е говорил с нея. Че е бил с нея.
– Тогава защо се забави? – питам.
– Ти какво, с хронометър ли си ме засичал? Трогнат съм.
– На кого писа имейли през обедната почивка?
– Просто си проверявам имейла.
– Твоя собствен имейл?
– Чий друг имейл да проверявам? Задаваш някакви суперстранни въпроси, пич. Нали, Пол?
Пол дъвче бекона си и отговаря: