– Когато вие двамата говорите, напълно изключвам. Нямам никаква представа какво ми казваш.
Странното е това, че ми се иска да бях останал в тялото на Джеймс, за да видя точно какво помни от вчера. От мястото, на което седя, ми се струва, че помни местата, на които е ходил, но ги е напълнил със смисъл, който отговаря на неговите виждания и начин на живот.
Съзнанието му ли е постигнало това приспособяване? Или моето съзнание е оставило тази история, преди да си отиде?
Джеймс не прилича на човек, чието тяло е било обладано от дявола. Мисли си, че вчерашният ден е бил съвсем обикновен.
Утрото отново се превръща в кошмар – търся свободно време да остана няколко минути пред компютъра.
Трябваше да ù дам телефонния си номер.
И тогава спирам. Стоя в средата на коридора като ударен от гръм. Такова обикновено нещо, такава обикновена мисъл. И може би точно това ме спира. В контекста на живота ми изречението няма никакъв смисъл и логика, знам. Няма начин да ù дам телефонен номер. И въпреки това обикновената мисъл се е промъкнала в съзнанието ми, накарала ме е да се заблудя, макар и само за миг, че съм обикновен човек. Нормален като самата мисъл. Нямам никаква представа какво означава това, но подозирам, че е опасно.
По обед казвам на Джеймс, че отивам в библиотеката.
– Пич, библиотеките са за момичетата – отбелязва той.
Нямам писмо от Рианън. Решавам аз да ù пиша.
Рианън, днес ще ме познаеш. Събудих се като брата близнак на Джеймс. Мислех, че това стечение на обстоятелствата ще ми помогне да разбера какво става на другия ден, но засега нищо, нямам късмет.
Искам да те видя.
А
Няма нищо и от Нейтън. Решавам да напиша името му в търсачката. Предполагам, че ще има още някоя и друга статия за него. Но за моя изненада намирам над двеста резултата, и то само за последните три дни.
Хората говорят. Повечето статии и коментари са на хора от Евангелистката църква, които така са захапали историята на Нейтън, че нямат намерение да се пуснат от нея. Нейтън е поредното живо доказателство, че светът отива по дяволите, в ада.
Искам да знам какво мисли Нейтън. Дали наистина вярва в това, което казва? Нито една от статиите в сайта и в блоговете не ми помага. Обявяват го или за откачен, или за оракул. Никой не се държи с него като с шестнадесетгодишно момче. Всички пропускат основните въпроси, но не забравят да зададат онези, които биха предизвикали сензация.
Отварям последния му имейл и го препрочитам.
Не можеш цял живот да отбягваш въпросите ми. Искам да знам кой си. Искам да знам защо и как го правиш.
Кажи ми.
Но как да му отговоря, без да потвърдя, че в част от историята му има истина? Имам чувството, че е прав – не мога да избягвам въпросите му до края на живота си. Ще започнат да ме ядат. Ще ме следват, където и да се събудя. Ако обаче му отговоря, ще му дам увереност, каквато не бива да му давам, ще го подстрекавам допълнително, а не бива да го правя.
Мисля, че е най-добре да го наведа на мисълта, че наистина е откачен, а това е ужасно пожелание за когото и да е. Особено когато човекът си е нормален.
Ще ми се да помоля Рианън за съвет, но вече си представям какво ще каже. Или просто искам да покажа по-добрата си страна пред нея? Защото аз знам отговора: Не си заслужава да предпазваш собственото си АЗ, ако не можеш да живееш с това АЗ, което се опитваш да предпазиш.
Аз съм отговорен за случилото се с Нейтън. И той се е превърнал в моя отговорност.
Знам това и никак не ми се нрави.
Няма да му отговоря веднага. Трябва да помисля. Трябва да му помогна, но без да потвърждавам каквото и да било.
До последния час идеята ми започва да се оформя.
Знам кой си. Видях те по телевизията и чух историята ти. Това няма нищо общо с мен. Объркал си се.
И все пак ми се струва, че не преценяваш внимателно всички възможности. Вероятно това, което се е случило, е било доста стресиращо, но отговорите няма да дойдат, като обвиняваш дявола.
Изпращам го бързо, защото трябва да отида на тренировка по футбол. Проверявам дали имам имейл от Рианън.
Нищо.
През останалата част на деня нищо особено не се случва. За пореден път се замислям кога започнах да си въобразявам, че в дните ми трябва да има събития. Досега съм живял живот, в който никога нищо не се случва. Изпитвал съм умерена радост, че съм минал през още един ден. Сега мразя усещането за скука и празнота. Преминаваш през обичайните действия. Но пък това ти дава доста време да изучиш самите действия. Преди това ми се струваше интересно. Сега ми се струва безсмислено. Леко горчив вкус за безплодност и безрезултатност.
Тренирам футбол, закарват ме до вкъщи, пиша малко домашни, ям нещо за вечеря, гледам телевизия със семейството си.